Легенда за камъка

Нямаше смисъл да тръгваме за Чанян с образци от растенията и почвата, преди да е настъпила сутринта. Освен това бе започнал петнадесетият ден от седмата луна и се оказа, че абатът действително бе произнесъл думите „четиридесет и две гърнета с риба“. Манастирът наистина миришеше на рибен ресторант. Уханията на гозби от ориз, свинско месо, зеле, яйца и патладжани се разнасяха от цялото селце. Новината, че Смеещият се княз продължава да кротува в ковчега си беше станала достояние на всички обитатели на долината и те бяха решили да отбележат достойно това събитие.

— Помнете ми думите — рече мрачно брат Шан. — Някой непременно ще си счупи крак.

Господарят Ли се вслуша в музиката, долитаща откъм селцето.

— Селските танци наистина понякога са много буйни — съгласи се той.

— Долавяте ли уханието на соса от лют пипер? — попита брат Шан. — Всички деца от селото ще страдат от разстройство.

— И то поне седмица — потвърди Господарят Ли.

— Поне няколко дузини монаси ще забравят обетите си, а утре аз ще трябва да чистя повърнатото и да варя настойки против махмурлук — продължи брат Шан. Пълното му име бе Ву Шан — „трудно раждане“, и той сякаш непрестанно го оправдаваше с лошия си късмет. Бе негов ред за нощно бдение в манастира, докато другите монаси щяха да се веселят на селското празненство.

— Ще се подпали и нечий хамбар — предсказа мрачно Господарят Ли.

— Ако оцелее даже и една колиба в селото, пак ще е чудо — отвърна брат Шан, чието настроение бе започнало да се подобрява. — Всички стари родови вражди ще се събудят. Ще има пукнати глави, колкото щеш. Помнете ми думите — тази нощ ще е една от най-зловещите в историята на селото.

Оставихме клетия човек да се вглъби в своето самосъжаление, полезно чувство впрочем, и се отправихме към селото. Празникът на гладните призраци стана мой любим празник, откакто се запознах с Господаря Ли, тъй като сетне нерядко ми се случваше самият аз да заприличам на гладен призрак. Празникът е посветен на тези, които са умрели в далечни и чужди земи, или чиито тела са били така обезобразени от смъртта, че е било невъзможно да ги разпознаят. Бях леко изненадан, че Господарят Ли демонстрира превъзходно настроение. В битието си на виден гостенин бе поканен да се произнесе върху качеството на различните местни вина и аз душевно се подготвих за най-лошото. Той обаче огледа всички вонящи гърнета, изрече привичната любезност „нин цзу че ху туен“ /готов съм дори и да умра, но ще го опитам/, но едва-едва близна питиетата. Изрази се ласкаво за качеството на всички без изключение, включително и за една течност, която уби на място два гущера и обгори тревата, след като се разплиска.

Абатът сведе молитвите и церемониите до необходимия минимум и за мое удоволствие в последните най-добре се прояви брат Шан. Макар и да отсъстваше от самото празненство, бе навързал на опашките на манастирските гълъби малки бамбукови флейти и сетне бе пуснал птиците да летят над селото, така че с наслада изслушахме мелодията на една неприлична песен — „Нощното гърне на Чу Чан“. Абатът смутолеви набързо, че ще накаже безбожника, но заканата му не прозвуча сериозно.

Настъпи часът на танците, което означаваше, че скоро ще настъпи и часът на побоищата. Изпитах известно разочарование, защото тъкмо тогава Господарят Ли реши да се измъкне от празненството и да се поразходи по хълмовете на лунна светлина. Краката му го отведоха до опустошения участък от Княжеската пътека и той застана мълчаливо с лице към него, поставил ръце зад гърба си.

— Воле — продума най-сетне, — ще ми кажеш ли какво не беше наред в обяснението, което дадох на княз Лю Пао?

— Не те разбрах, учителю.

— Опитах се да го успокоя. Не мога обаче да успокоя самия себе си — отвърна тъжно старият мъдрец. — Напълно е ясно само това, че разбойници, облечени в шутовски дрехи, са откраднали един ръкопис и са уплашили един монах до смърт. Всичко останало обаче е пълна бъркотия. Разнася се странен примамващ звук тъкмо в момента, когато разбойниците си плюят на петите. Някакво тайнствено вещество унищожава дърветата и останалата растителност тъкмо там, където те са стъпили. Ако наистина по някаква случайност се е срутил стар тунел и от него са изтекли древни киселини, както подхвърлих на княза, то това ще е от онези случайности, от които се раждат религии, монаси и молитви. Ако пък не е било случайност, защо им е трябвало на мошениците да си сторват толкова голям труд и да прибягват до специални ефекти, само за да откраднат някакъв ръкопис? В такава обстановка биха могли да отнесат императорската хазна или дори да откраднат гащите на самия император от тялото му. Момчето ми, цялата тази история наистина изглежда напълно безсмислена.