Легенда за камъка

Скочих на крака. Покрай нас преминаха тичешком три разплакани момиченца, които инстинктивно закриваха с длани малките си лотосови фенерчета.

Господарят Ли изруга, скочи на гърба ми и пъхна краката си в джобовете ми.

— Престани да трепериш като уплашен състезателен кон и бягай! — изръмжа той.

Така и сторих. Луната бе толкова ярка, че сенките изглеждаха сякаш изрисувани върху земята и после боядисани в черно. Над главите ни сияеше Великата звездна река. За миг се замислих дали звукът не извира от сърцето на някоя звезда. Чувствах се като човек, опитващ се нощем да улови щурец в празен стар хамбар. Първо ти се струва, че е пред теб, сетне го чуваш зад гърба си, после някъде встрани. Накрая разбрах, че тичам в кръг и усетих, че Господарят Ли се е заловил за врата ми като за юздите на обезумял кон.

Спрях се за миг с широко разтворени нозе и задъхан. Господарят Ли ми подаде малък мех с вино и успях да изпия част от него. Задавих се, но се почувствах по-добре. Той ме потупа успокоително по рамото.

— Не чувам нищо, но знам, че не си открил правилната посока към него — каза той с благ глас. — Воле, с риск да ти заприличам на герой от приказките на баба Шу, ще ти кажа, че звуците, които някои чуват, а други — не, не говорят на ушите. Говорят на сърцето, а ти имаш отвор в своето сърце. С всички млади хора е така. Всички млади хора имат такъв отвор в сърцето си и в него прониква красотата на света, макар и то по-късно да се изпълва със счупени и похабени неща. Не слушай с ушите си. Слушай със сърцето си. Насочи отвора му към източника на звука и тръгни към посоката, откъдето той ти причинява най-силна болка.

Трептенето се бе появило повторно, по-силно от преди. Отново затаих дъх.

Кун… чан… чуееееее…

Отново побягнах, но този път, по-уверено. Господарят Ли бе — прав. Пренебрегнах лъжовността на слуха и се затичах към болката. Усетих, че се изкачвам. Появи се гъста мъгла и нощта се промени. Първо изчезнаха от поглед далечните светлинки на селото, а сетне луната и звездите. Бяхме обвити сякаш от пелена и Господарят Ли започна да ругае с равен глас. Не виждах нищо пред себе си и се блъсках в камъни и дървета. В същото време чувствах, че трябва да се изкачвам все по-високо и по-високо.

Спомням си смътно, че се спусках по падини и сетне изкачвах стръмни склонове. Мъглата се бе сгъстила така, че вече не виждах абсолютно нищо. Господарят Ли ми крещеше да спра, но не можех. Прекрасният болезнен звук бе затихнал и бързах да открия източника му, преди да изчезне завинаги. Продължих да се спускам и изкачвам и държа това да се запомни, защото сетне се случи нещо изключително.

Бях напълно изтощен. По силите ми бе само да пълзя и тогава усетих, че пред мен има нещо. Мъглата бе започнала да се вдига. Първо съзрях чифт сандали, сетне, мършави крака и също така мършаво туловище, а накрая, едра глава с бухнала коса. Княз Лю Пяо ни гледаше така, сякаш сме призраци.

— Воле? Вол Номер Десет? Господарю Ли? Как за Бога…

Гласът му угасна и той погледна изумено пътеката зад себе си.

— Чух някакъв шум и излязох, а никой не ме задмина по пътеката — прошепна той.

Мъглата бе започнала бързо да се разсейва и разбрах защо князът не можеше да повярва на очите си.

Досега бях пропуснал да опиша точното разположение на неговото имение. Драконовата глава, която бе определила и първоначалното название на долината, бе малка планина. Преди безброй години някакъв трус я бе разцепил на две части, наречени съответно Левият рог и Десният рог на дракона. Имението бе разположено на върха на Левия рог, разделен от събрата си от пролом, широк около четиридесет стъпки и висок повече от двеста. Бях започнал изкачването си откъм Десния рог и си дадох сметка, че след като се намирам в имението на княза, по някакъв начин съм съумял да преодолея пролома.

Князът продължаваше да гледа втренчено. Приближих се до края на бездната и погледнах надолу. Под краката ми се спускаха почти отвесно скали. Проследих бавно с поглед отсрещната стена, която бе също така отвесна. Бях сторил невъзможното.

— Воле — прошепна Господарят Ли с отпаднал глас, — очаква те блестяща кариера, ако речеш да играеш ролята на човешка муха в някой карнавал. В името на Буда обаче, не прави това отново, когато аз съм на гърба ти.

Откъм селото се раздаваха викове. Прекрасният звук бе секнал и се оказа, че князът, както и Господарят Ли, въобще не го бе чул. Един друг звук обаче стигна до ушите на всички ни. Манастирските камбани забиха тревожно и само след миг се понесох отново надолу по пътеката с Господаря Ли на гърба си. Княз Лю Пяо запъхтяно ни последва.