Легенда за камъка

Не казах нищо, разбира се, но с удоволствие наблюдавах как старецът се наслаждава на собственото си объркване. Бе се опасявал, че ще трябва да се занимава с някаква банална кражба, а се оказа изправен пред загадка, с която трудно щяха да се справят и съдиите на Ада. Избърса с длан един плосък камък и седна върху него. Видяхме как в гората непосредствено под нас се движи върволица от светлинки. И малките момиченца имат майчин инстинкт и приемат много сериозно празника на гладните призраци. Сега обикаляха гората с малки фенерчета, направени от кандила, около които бяха обвити лотосови и пелинови листа. Почувствах как призраците около нас се раздвижват и се насочват към сладките детски гласчета. Не сте сами, пееха момиченцата, не сме ви забравили. Ние ви разбираме и ви обичаме и нашият живот е само пламъче от вашия.

„Ху цу тън
Хо йе тън
Чин ер тън
Мин ер ко джън.“

„Пелинови фенерчета

лотосови фенерчета
днес ни светите
утре ще ви изхвърлим.“

Избърсах очите си. Луната осветяваше левия рог на дракона и древното имение на рода Лю. Помислих си защо ли Смеещият се княз е изпитвал удоволствие от изтезанието и умъртвяването на малки момиченца като тези. Господарят Ли очевидно мислеше същото.

— Имам една хипотеза за лудостта на покойния княз — рече той. — Воле, коя професия според тебе може най-лесно да те доведе до безумие?

— Императорската — отвърнах без да се замислям. Господарят Ли се засмя.

— Не мога да ти възразя. Имах предвид все пак някое по-плебейско занимание.

Почесах се по носа.

— Производството на филц? — попитах наслуки.

— Точно така — отвърна Господарят Ли. — Филцът се стяга чрез потапяне в живак. Хората, които работят с филц, шапкарите в частност, практически плуват в живак. Сигурен съм, че и Смеещият се княз го е поемал.

— Защо?

— В младите си години бил обещаващ учен — поясни Господарят Ли. — Невъзможно е рано или късно да не се е опитал да изобрети Еликсира на живота. Формулите му са безброй, но във всичките присъства кино вар, който не е нищо друго освен живачен сулфид. Открай време съм предупреждавал за опасността от отравянето с живак, но никой не ми обърна внимание. Причината е, че то става постепенно и човек трябва да е живял поне колкото мен, за да може да го констатира.

Изправи се и започна да илюстрира думите си с жестове и мимики.

— Живакът уврежда нервната система и след време започва да причинява тикове, гърчове и спазми ей като тези — Господарят Ли направи поредица от резки насечени движения. — Танцът на Смеещия се княз не ми излиза от главата. Ако отравянето с живак продължи, причинява пристъпи на истеричен смях и изблици на лудешки гняв. Последната фаза е безумие, след което настъпва смъртта. Воле, напълно е възможно престъпленията на Смеещия се княз да са резултат от желанието му да се сдобие с безсмъртие чрез Еликсира на живота. Случаят всъщност не е чак толкова странен, тъй като повече хора са загинали вследствие на това, че някой император просто са го стягали обувките, отколкото поради небесно знамение. Чуя ли висш църковник да започне да заплашва с възмездието на Небесата, винаги подозирам, че храносмилането му не е наред.

Направи още няколко стъпки в тревата и след това се спря и ме погледна от упор.

— Какво би казал за неправилното храносмилане?

Нещо обаче вече ме бе смутило, макар и все още да не можех да определя точно какво. Нещо в тази нощ не беше наред. Градските хора едва ли забелязват тези работи, но аз съм си чист селянин и нервите ми веднага доловиха лекото колебание в цвърченето на щурците. Един бухал прекъсна своя крясък по средата. Шумоленето на малките нощни животинки издаде, че нещо ги е разтревожило. В Долината на скръбта бе нахлуло нещо странно и неестествено, и аз затаих дъх.

В началото усетих само слабо трептене. Сетне то се засили и видях как Господарят Ли се огледа. След това се появи звукът. Не мога да го опиша. Никой не би могъл да го опише. Бе едновременно неземен и реален. Целият се разтреперих. Внезапно ме обзе силно чувство на загуба и едновременно на надежда и копнеж. Сякаш бях изгубил нещо много ценно, но едновременно вярвах, че повторно ще го открия. Мога ли да кажа, че звукът се състоеше от тонове? И да е имало, бяха така прости, като първите три тона от стълбицата, като третият беше проточен.

Кун… шан… чуееееее…

По-точно от това не мога да го възпроизведа. Звукът ме удари направо в сърцето. Разплаках се и се стиснах за гърдите, сякаш щяха да се пръснат.

— Воле, какво ти е?

— Звукът! — изплаках. — Господарю Ли, не чуваш ли звука?

— Какъв звук? Кун… шан… чуееееее…

Звукът бе прекрасен и убийствен, и ме зовеше. Знаех, че трябва или да стигна до източника му, или да умра, и това се случи не само с мен. Празненството се разтури и част от хората се затичаха към гората. Други, подобно на Господаря Ли, не можеха да чуят звука и крещяха подире им.

— Върнете се! Да не сте се побъркали?