Легенда за камъка

Сред храсталаци в близост до децата пърхаха пеперуди. Една от тях, черна на цвят, се понесе нагоре, задържа се за миг във въздуха и сетне повторно се сниши.

Черното знаме, черната коса на детето и черната пеперуда бяха разположени на една линия, сочеща към краката ми. Погледнах към тях и видях пред себе си малка кръгла топка от оранжева глина. Приведох се и я взех, но в същото време нещо ме караше да продължавам да следя движенията. Нагоре… заставане… надолу… нагоре… застиване… надолу…

Пръстите ми се разтрепераха. Глинената топка пулсираше в ритъма на движенията — нагоре, застиване, надолу. Кун, чан, шуе. Не чувах прекрасния звук, но го усещах в пулсирането на една малка глинена топка. Сетне изведнъж се оказах в старата си класна стая в манастира, застанал пред група момчета. Бяха се ококорили така, че очите им бяха станали като бухалски, докато аз отчаяно се опитвах да им обясня нещо много важно.

— Нима не разбирате? — питах ги. — Жизнената сила на тази топка от оранжева глина наподобява знаме, пеперуда и косата на дете. Нагоре, застиване, надолу. Важното е да се запомни паузата. Нима това не ви е ясно?

Момчетата продължаваха да ме гледат мълчаливо.

— Всичко е в паузата! — изкрещях им. — Това пулсиране не е като пулсирането на човешко сърце и никога няма да можете да чуете прекрасния звук, ако не обърнете внимание на паузата.

Към нас се доближи старият абат. Когато пристигна, видях, че не е абатът, а Господарят Ли. Разтърси ме и изкрещя сърдито.

— Вол Номер Десет, не можеш да учиш един банан как да почернее!

След това се събудих.

— Това е, което мога да ти разкажа за своя сън, учителю — завърших разказа си аз. — Нещо в тази гледка ме накара да се сетя за него. Първо виждаш мъртво дърво, последвано от пространство, следват други унищожени дървета, после пак празно пространство, сетне се виждат храсталаци…

Свих рамене и отново нарисувах нещо във въздуха.

— Да… А сетне рисуваш във въздуха древните йероглифи за „любов“, „сила“и „небеса“ — каза замислено Господарят Ли. — Сигурен ли си, че тази глинена топка бе оранжева на цвят?

— Да, учителю — отговорих. Ли Као се почеса по носа и задъвка замислено края на проскубаната си брада.

— Ще трябва да се замисля и върху това, когато му дойде времето — каза. — Символиката е очевидна, обаче ни води към блато, от което бих искал сега да стоя по-далеч.

След това Господарят Ли започна да търси следи от тайнствени монаси в шутовски дрехи, а аз се заех със събирането на още образци от почвата и растенията. Тъкмо тогава закънтяха барабаните. Стотици барабани от агнешка кожа изпълниха с мекия си, но непрекъснат звук, цялата Долина на скръбта. Князът отправи въпросителен поглед към Господаря Ли, но той просто кимна в моя посока.

— Когато става дума за селски работи, обърни се по-добре към вещото лице.

Отново поруменях.

— Ваше височество, искат да ви изнудят — казах смутено.

— Какво?

— Е, може би, не точно да ви изнудят, но не ми идва на ум по-подходяща дума — отвърнах. — Сега ще запеят песен, посветена на труда. Тя е много древна и селяните винаги я пеят, когато искат господарят на долината да направи нещо.

— Какъв господар и на каква долина? — попита сърдито князът.

Господарят Ли любезно ми се притече на помощ.

— Княже, селяните смятат, че в дъното на цялата тази работа стои твоят предшественик. В техните очи ти си господарят на долината, независимо дали това ти е приятно или не. Сега старейшините ще изпеят подробно задълженията на селяните към господаря, което предполага, че той пък трябва да се сети за своите задължения към тях. Воле, колко бяха куплетите? — обърна се той към мен.

— Над четиристотин са — отговорих. — Когато стигнат до края на песента, ще започнат пак отначало. Ще я пеят цяла година, ако е необходимо.

Пропуснах да им кажа, че на мястото на селяните и аз щях да постъпя по същия начин. Конфуций цени толкова много песента на изнудването, че я е включил в „Книгата на одите“. Тя наистина звучи много убедително в съчетание с тътнежа на барабаните.

През петата луна берем диви сливи и череши,
През шестата луна варим леща и боб,
През седмата луна сушим фурмите,
През осмата луна събираме ориза
И правим от него пролетното вино,
За да има господарят ни дълъг живот.
През шестата луна берем пъпешите,
През седмата луна подрязваме кратуните,
През осмата луна приготвяме семе за посев,
Берем билки и събираме съчки,
За да има господарят какво да яде.

В песента не се влагат никакви чувства, освен в последните думи на всеки трети стих. Един господар не може да открие в песента предлог да отреже главите на наглеците. Те просто пеят за труда си.

Бум, бум, бум.