Легенда за камъка

Селяните, струпали се пред портите на манастира, не бяха набрали смелост да влязат вътре. Пробихме си път през тълпата и стигнахме до абата, който ни кимна с празен поглед. С бърза стъпка се отправих към библиотеката. Бе напълно опустошена. Книгите и свитъците бяха измъкнати от местата им и разкъсани. Чекмеджетата бяха извадени и претършувани. Масата на библиотекаря се бе превърнала в купчина трески. Господарят Ли се спусна от гърба ми и огледа отломките. След това бързо излезе от помещението и тръгна по един от коридорите.

Килията на покойния библиотекар, Разногледият брат, бе също опустошена. Оскъдната мебелировка бе натрошена на парчета. Сламеникът бе разпран, а върху пода имаше локви от съсирваща се кръв.

Господарят Ли се наведе, потопи пръст в кръвта и го близна.

— Туш е — каза. — Ако трябва да бъда още по-точен, от това, което се нарича „Миглите на Буда“. Късовете, подаващи се от сламеника, са от пергамент марка „Жълтият император“. След като е копирал фалшификата на Су Ма, Разногледият брат е скрил останалите му в повече материали в сламеника.

Господарят Ли отново се отправи с бърза крачка към библиотеката. Огледа повторно разрушенията и се спря пред огромна купчина хартии, натрупани до прозореца с изкривените решатки, откъдето крадците бяха проникнали първия път. Започна да разчиства свитъците, след което рязко се изправи. Очите му гледаха студено, а изражението на лицето му бе сърдито.

— Знай, Воле, че ако умра до няколко седмици, няма да е от скука — каза мрачно.

— Буда да ни е на помощ — прошепна князът, а абатът и монасите започнаха да разпъждат с жестове злите духове.

За нещастие на брат Шан, нощното му бдение не бе протекло в така желаното от него пълно усамотение. Монахът лежеше по гръб върху свитъците с очи, втренчени в тавана. Бе така мъртъв, както и Разногледият брат. Широко разтворените му очи и зиналата му уста бяха застинали в изражение на неописуем ужас.

Глава 6

Спомените ми за последвалите няколко часа са объркани. Абатът изпрати група ужасени монаси да разпитат не по-малко ужасените селяни, а Господарят Ли побърза да направи аутопсия. Съществуват отрови, следите от които изчезват само няколко часа след въздействието им, но Господарят Ли определи с положителност, че преди смъртта си брат Шан е бил в чудесно физическо състояние и е починал вследствие на сърдечен удар. Монасите се завърнаха с новината, че поне осем селяни преди това били забелязали тайнствени монаси в шутовски дрехи, които се смеели и танцували на лунната светлина и сетне внезапно изчезнали, сякаш земята ги погълнала.

Другата новина бе, че още една част от Княжеската пътека била унищожена.

Господарят Ли захвърли скалпелите си до тялото на брат Шан и рече, че най-добре ще е да подремнем няколко часа. Когато сетне ме разтърси, за да се събудя, ми се стори, че бях спал само няколко минути. Изпихме по чаша силен чай и излязохме навън, където ни очакваше княз Лю Пао. Бе застанал замислено на Княжеската пътека и още веднъж станахме свидетели на невъзможното. На площ с размери петдесет на сто и петдесет стъпки не бе останало нищо живо. Смъртта отново бе начертала съвсем точно границите на своите владения. Редом до повехналите цветя имаше разцъфнали, а само десетина стъпки деляха млади дървета от лишените от всякакъв жизнен сок техни мъртви събратя. Във въображението ми отново се появиха кошмарни гробища, но нещо във вида им ме накара да се намръщя и да направя странни движения с ръка. Господарят Ли и князът ме погледнаха удивено. Като забелязах това, поруменях от неудобство.

— Направи това още веднъж — нареди Господарят Ли. Възпроизведох движенията си.

— Нима губя разума си, Ли Као? — попита князът. — Бих се заклел, че Вол Номер Десет чертае с ръка стенографски знаци от древния краснопис на Великия печат, който не се използва от хиляда години насам.

— Волът е способен на всичко — промърмори Ли Као. — Би могъл например веднага да изобрази древните йероглифи за „любов“, „сила“и „небеса“. Разбира се, известно ми е, че той не познава нито един древен йероглиф. Е, момче, ще продължаваш ли да ни държиш в напрежение?

Отново се изчервих.

— Сънувах нещо непосредствено преди да ме събудите — отвърнах смирено. — Нещо в тази гледка ме накара да се сетя за съня си и да си представя някакви странни форми.

Бях сънувал, че съм седнал на тревата в едно село като моето. На колелото на воденицата някой бе закрепил бамбуков прът с черно знаме. В моето село хората правеха това, за да могат, докато са на полето, да следят дали колелото се движи. Ако знамето се движеше нагоре надолу, всичко беше наред. Ако бе неподвижно, обикновено се изпращаше някое момче да отиде при Големия Хон, ковача, за да оправи колелото. Като стигнеше най-горната точка от траекторията си, черното знаме се задържаше за миг там, а после поемаше надолу.

В близост до воденичното колело играеха деца. Едно малко момиченце скачаше на място и при всеки негов подскок дългата му черна коса се задържаше за малко във въздуха, преди да легне отново на раменете му.