Легенда за камъка

През осмата луна приготвяме купите сено,
През деветата луна носим реколтата,
Носим храна и вино,
Слама и сено, боб и жито.
Господарю, прибирането на реколтата приключи.
Ние поправяме твоя дом.
Сутринта берем здрав коноп,
Вечерта плетем въжета,
Бързо поправяме покривите,
Защото скоро трябва да сеем отново за господаря.

— Как може да искат от мен такова нещо? — попита жаловито князът. — Та те много добре знаят, че моят род от векове не е получавал от тях нито медна монета, нито зрънце ориз.

Бум, бум, бум.

В дните на първата луна сечем леда,
В дните на втората луна го събираме в ледника,
В дните на третата луна, много рано,
Носим на господаря прасета и чесън, за да има какво да яде.
В десетата луна настъпва голям студ.
Разчистваме снега,
А после правим селско празненство.
Когато дойде време, колим пролетното агне,
Отиваме в дома на господаря.
Там пием вино в биволски рога.
Да живее нашият господар! Да живее вечно!

— Значи, могат да продължат така цяла година — рече князът.

— Струва ми се, че се сещам какво искат, обаче бих желал да го чуя първо от вас.

— Княже, само ти имаш право да се разпоредиш с останките на твоя предшественик по стария начин — каза любезно Господарят Ли. — Под стария начин имат предвид доконфуцианския начин.

— Което се наказва с горене в осмия кръг на Ада! — изкрещя сърдито князът.

— Така твърдят неоконфуцианските мислители — отвърна Ли Као. — Те също налагат на своите съперници да спазват свещения дълг да се оттеглят от обществения живот за цели три години след смъртта на бащите им. Сетне отравят бащите — завърши саркастично Господарят Ли.

Княз Лю Пао не бе страхливец. Без да каже дума се обърна и се запъти към имението си. Отби се от пътеката и тръгна направо към пещерата. На фона на тътена на барабаните и хоровото пеене, приглушени от разстоянието, изследователският център по медицина ми се стори много по-зловещ. Князът отключи вратата на гробницата и се запъти към саркофага на своя далечен предшественик.

— Воле, по силите ли ти е да свалиш целия капак?

Плюх си на ръцете. Капакът бе толкова тежък, че след приплъзването му не можах да го удържа и той с трясък падна на земята. Княз Лю Пао се втренчи в останките на своя прародител, а Господарят Ли ми нареди да отворя втория саркофаг.

— Ще ми се да видя нещо — поясни той.

Вторият капак се оказа по-лек. Мумията на Ту Ван, съпругата на Смеещия се княз, бе непокътната. Господарят Ли бръкна в саркофага и извади оттам някакви украшения, които доближи до очите си.

— Не са лоши, но не са и от най-скъпите — рече замислено. — Ту Ван е имала славата на неописуема скъперница и се съмнявам, че това би й харесало. Чудя се дали техни височества не са били погребани от някой слуга с прекалено пъргави пръсти.

Почеса се по челото.

— Странна работа — промърмори. — Смеещият се княз очевидно е боготворил някакъв камък, а и жена му може би, а пък не го открихме в нито един от двата саркофага. Дали пък верният им слуга не се е престарал?

Чухме странен звук зад гърба си и се обърнахме. Князът се опитваше да измъкне трупа на своя прародител от ковчега. Това очевидно не бе лесна задача, тъй като мумията бе омотана с твърде много бинтове. Понечих да му помогна, но Господарят Ли ми даде знак да не се намесвам. Княз Лю Пао се бе изпотил от напрежение, но не прекрати усилията си. Измъкна мумията от ковчега, повлече я през пещерата и я изнесе на открито. Отклони се от пътеката и я положи върху огромна плоска скала, откъдето се виждаше цялата долина. Предполагам, че всички нейни обитатели бяха втренчили поглед в тази посока.

Барабанният тътен спря. Князът започна да търси с поглед някой по-голям камък и аз затворих очи. Държах ги затворени през цялото време, докато се разнасяше хрущенето на древните кости. Когато отново ги отворих, видях как камъкът се стоварваше върху черепа и го разбива на дребни парчета. Към долината бавно се спусна бял облак от прах и смлени кости, последвани от късчета изгнили бинтове и от камъка, използван за възмездието. Рядко съм се възхищавал от някого, но изпитах истинско възхищение от постъпката на княз Лю Пао. Той се обърна към нас и от спокойния му глас пролича, че не бе изгубил самообладанието си.