Легенда за камъка

Коприненото платно бе все още непокътнато, макар и избеляло от годините, и цветовете на боите не бяха изгубили яркостта си. Човекът, който ме наблюдаване от портрета, имаше приятна външност. Реших, че е на малко повече от тридесет години. Челото му бе високо, широко и спокойно, а носът му — горделиво извит. Устните му бяха стегнати и добре оформени. Затова пък очите му бяха странни, уж с ясен поглед, но несъсредоточени. Сякаш Смеещият се княз гледаше не зрителя, а нещо разположено пред него. Призрак например или пък видение, достъпно единствено за собствените му очи. Ръцете му бяха толкова малки и изящни, че наподобяваха женски. Не се забелязваха следи на лудост, но при все това нещо в осанката на княза загатваше за арогантност, способна на всичко. По дрехите му бяха изписани знаци, очевидно символизиращи нещо. Не знаех обаче какво. Оказа се, че Господарят Ли знае.

— Велики Буда, ако неговият царствен брат го е видял облечен така, щял е да му изпрати жълтия шал още след час — възкликна той. — Този свински син е смятал, че стои по-високо от императора. Всъщност, смятал е, че стои по-високо от повечето богове.

След това ми обясни значението на символите.

— Виж горната част на дрехата му. Слънце, луна, звезди, планина, дракон и пъстра птица. Долна част — чаша за приношения, водна трева, пламъци, ориз, брадвичка и отличителен знак за достойнство. Единствено на императора на Китай е позволено да носи всичките дванадесет знака, а Смеещият се княз добавил към тях и тринадесети, окото на пауна, което е символ на Втория бог на Небесата. Човек би казал, че се е гласял да постави трона си до този на Великия господар на нефрита.

Неизбистреният поглед на княза придоби за мен друг смисъл. Очевидно наблюдавах човек, който не бе харесал света и бе излязъл извън него. Също като Дребноглавия Чу от моето село, който сутрин кукуригаше заедно с петлите и нареждаше на слънцето да изгрее.

Когато князът ни поведе По-нататък установих, че стъпвам на пръсти, сякаш усещах, че изрисуваните очи ме проследяват с поглед. Князът ни отведе до обкована с мед врата и я отключи с древен ключ, голям колкото ръката му до лакътя.

— Както ви казах, за едно момче това е райско място — отбеляза той.

Беше прав. В стаята се намираха древни доспехи и оръжия. Някои от брадвите бяха толкова големи, че очевидно бяха изпълнявали единствено церемониални функции. По стените висяха поне хиляда различни оръжия и скоро установихме, че много от тях бяха по-хубави от съвременните. Взех си малка брадва и къс меч, князът предпочете копие и кама, а Господарят Ли изпълни целия си пояс с ножове. След като преминахме през следващата врата се оказахме във вътрешен двор, където имаше склад за инструменти. Оттам взех яка стоманена кирка и лост. В средата на двора имаше каменна сграда, в която се намираше изоставен кладенец. Едно стълбище водеше някъде дълбоко надолу.

— Води до древния зимник — поясни князът. — Съмнявам се някой да е влизал в него, откакто като малък си играех там на затворник, заключен в страшна тъмница.

Господарят Ли все пак потърси следи от нечие неотдавнашно идване и очите му се изпълниха със задоволство, когато установи, че всичко бе покрито от дебел слой прах. Запалих един от факлите, с които се бях запасил. Князът понечи да ни поведе, но аз тръгнах пред него.

— Хиляди извинения, Ваше височество, но аз за това съм тук — рекох учтиво. Тръгнах надолу по стълбището, стискайки ръкохватката на брадвата си. Реших, че като малък князът ще да е бил много смело момченце, след като започнах да разпръсвам плътните като савани бели паяжини, изпречили се на пътя ни. Върху ръцете ми полазиха десетки паяци. Сетне ме нападнаха стотици демони. Не, прилепи. Не, бели прилепи. Когато се осмелих да отворя отново очите си, видях че Господарят Ли бе застанал пред мен и спокойно ме наблюдава. Личеше си, че е по-скоро развеселен, отколкото сърдит.

— Вол Номер Десет, в поверията на селяните за белите прилепи няма и капка истина — рече ми насмешливо. — Тези животни не са дори и албиноси. Страдат от паразитно кожно заболяване, също като така наречените бели слонове в Индия. Не живеят по хиляда години, черната им кръв не е Еликсир на живота и ако ги докоснеш, косата ти няма да окапе.

Князът ми се усмихна успокояващо.

— Като малък хванах няколко от тях и ги държах в клетка — каза. — Мръсни са, но напълно безобидни.

Прокара пръсти през гъстата си коса и аз неволно повторих жеста му. Изправих се на крака, стиснах отново брадвата и факела и продължих пътя си надолу, чувствайки се глупаво. Имаше четири междинни площадки. Най-долната водеше към зимника. Господарят Ли и князът започнаха да оглеждат каменния под и стени, търсейки вход към таен тунел. Останах да ги наблюдавам. Господарят Ли най-сетне направи крачка към мен, плесна с ръце по бедрата си и ме погледна.

— Ти какво си застанал там като някаква статуя? — изръмжа той. — Би трябвало вече да разбираш нещо от тунели. Я го потърси.