Легенда за камъка

Така или иначе, беше редно да направя нещо, за да загладя лошото впечатление от уплахата си от прилепите. Огледът ми на пода не бе лишен от показност.

— Аха! — рекох дълбокомислено и продължих със стените. — Аха! — повторих и застанах в позата на модел за портрет на млад гений. — Су Ма Чиен е писал „зимник“, а не „в зимника“. Отправих се обратно нагоре по стълбите и започнах внимателно да ги оглеждам. — Аха! — потретих и потеглих към последната площадка.

Господарят Ли се усмихна загадъчно, когато ме последва, и не можах да се удържа от красноречие.

— Забелязах нещо още докато слизахме надолу — обясних аз. — Още тогава ми дойде наум, че би било твърде уморително да се мъкнат огромни парчета лед цели пет етажа надолу по това стръмно стълбище, и затова се огледах наоколо.

Осветих с факела си стените от двете страни. В тях бяха зазидани древни бронзови халки.

— По тях сигурно са били закачени въжета, с които са спускали или качвали нещо — казах. — Навсякъде са поставени равно и симетрично, освен тук — осветих дясната стена и се видя, че там линията от халки се нарушава и се превръща в дъга, стигаща почти до тавана. — Това тук нарушава симетрията и затруднява работата. Единствената възможна причина е стената тук да не е здрава.

— Браво — каза Господарят Ли и от реакцията му се почувствах по-добре.

Пое факела от мен, а пък аз си плюх на ръцете и развъртях кирката. Приключих бързо. Не след дълго се образува пукнатина, която ми даде свобода на действие, и със стоманения лост започнах да измъквам зиданите камъни от стената Факелът насмалко не угасна, след като от празното пространство зад нея се образува въздушно течение. След още няколко минути разширих отвора така, че през него да може да премине човек. Оказахме се в тунел, издълбан в скалата, който водеше надолу.

— Бъди много внимателен — предупреди ме Господарят Ли. — Ако този тунел действително води към гробница, нищо чудно да е изпълнен с капани, които да обезвредят крадците.

Напредвахме бавно, тъй като на всяка крачка проверявахме дали пред нас няма скрити шахти, в които да пропаднем или пък неща, които да се стоварят върху нас откъм тавана. Тунелът ставаше все по-наклонен и завоите му се увеличаваха. Спускахме се толкова дълго, че по едно време реших, че сме достигнали дъното на долината или дори сме се оказали под нея. Тъкмо тогава тунелът стана хоризонтален, а след около стотина стъпки започна да се издига. Вървяхме напред в пълно мълчание и се чуваха единствено тихите звуци от стъпките ни. Никъде нямаше следи от капани. Най-сетне пътят ни бе препречен от масивна тухлена стена. Господарят Ли я огледа и не откри в нея нищо опасно. Наложи се отново да заработя с кирката и лоста. Стената бе от два реда тухли, но не можа да удържи на стоманата и след малко голяма част от нея се срути, като ни обви в облак червен прах. Изкашляхме се, издигнахме високо факлите си, а сетне си избърсахме очите. Прахът бавно започна да се сляга и се втренчихме с ужасени погледи в това, което се намираше от другата страна на отвора.

Нямаше нищо чудно в това, че съществуването на тунела е било запазено в тайна. Работниците така и не бяха излезли от него. Пред нас имаше стотици човешки скелети, изпълващи пространството чак до тавана. Князът не можа да промълви и дума, докато наблюдаваше наследството, завещано му от неговия предшественик. Гласът на Господаря Ли бе изпълнен със студенина и гняв.

— Съдбата на селяните ни е ясна — каза. — Войниците, който са ги докарали и зазидали тук, по всяка вероятност сетне са били възнаградени с пиршество, от което никой не се е събудил. Сетне и отровителите са получили също подобна награда и така нататък. Твърди се, че император Шун избил осемдесет хиляди души, за да запази месторазположението на гробницата си в тайна, та тя била открита и плячкосана едва век след смъртта му. Княже, вече би трябвало да си разбрал. Твоят почитаем предшественик съвсем определено е намерил покой нейде тук.

Мина покрай мен и започна да разчиства мястото от скелети, и аз също се включих в това занимание. Белите кости се разлетяха подобно на снежни парцали, докато си проправяхме път през тунела. След около час най-сетне стигнахме до неговия край, завършващ също с тухлена стена. Достатъчни ми бяха само три удара с кирката, за да се разпилеят тухлите, но от четвъртия удар ръцете ми изтръпнаха. Кирката се бе сблъскала с желязо. След като разчистих тухлите установихме, че зад тях имаше гладка желязна стена, простираща се от левия до десния и от горния до долния край на тунела.

— Навярно зад тази тухлена стена има и друга, а пространството между тях е било запълнено с разтопено желязо — каза замислено Господарят Ли. — Как мислиш, Воле, ще успееш ли да се справиш?

— Желязото може и да е твърдо, но е трошливо — присвих рамене, — а пък лостът ми е стоманен. Ако успея да пробия четири дупки в стената, според мен, след това бих могъл и да изкъртя отвор, през който да се промуши човек.