Легенда за камъка

— Така или иначе, ако за това откритие се разчуе, не след дълго ще бъдеш посетен от всички престъпници и министри в империята — отбеляза Господарят Ли.

— А какво ще кажеш, ако даря всички тези богатства на престола? — попита обнадеждено князът.

— Хората са склонни да приписват собствените си пороци на другите — отвърна Господарят Ли. — Един алчен човек никога няма да повярва, че не си запазил най-красивите скъпоценности за себе си, а и липсващата нефритова роба на твоя предшественик ще бъде най-сигурното доказателство за това. Питаеш ли особена любов към изтезания?

Князът побеля така, че заприлича на скелетите.

— Какво обаче мога да направя с тази гробница? — прошепна той.

Господарят Ли се обърна към мен.

— Воле, ще се справиш ли? Горделиво се изпъчих.

— Господине, вие разговаряте с един бивш ученик на Големия Хон ковача.

Ли Као се обърна към княза.

— За каква гробница става дума?

— Наистина, за каква? — подкрепих го аз.

Князът вече се бе посъвзел.

— Вярно, за каква гробница говорим?

Работата всъщност не се оказа трудна. Камъните и тухлите бяха върнати по местата им. Освен това, имението бе пълно с парчета старо желязо. Огледах горделиво импровизираната доменна пещ и меховете. Когато приключих, едва ли някой би могъл да забележи кърпежа на желязната стена, освен ако не бе уведомен предварително за съществуването му.

Най-трудно ми бе да положа скелетите в тунела отново по предишните им места. През цялото време чувах как една полудяла мумия в нефритова дреха се опитва да се промъкне откъм гърба ми. Накрая като съвестен майстор покрих всичко с прах и паяжини, така че и най-алчният чиновник на империята нямаше да повярва, че княз Лю Пао или който и да е друг е успял да проникне в гробницата на Смеещия се княз. Сетне се отправихме за Чанян.

Глава 9

Дотогава не бях ходил в столицата, но си мислех, че няма с какво да ме изненада, след като бях посещавал голям град като Пекин. Илюзията ми се разсея още в момента, когато прекосихме Портата на сияйната добродетел. Нямаше как да не зина от удивление, след като се оказах в гъмжащ кошер, където над два милиона души бръмчаха върху тридесет квадратни мили, оградени от крепостни стени. Само булевардите, пресичащи града от север на юг, бяха двадесет и пет. Всеки един от тях бе широк четиристотин и осемдесет стъпки и от двете му страни бяха засадени кипариси, плодни и декоративни дръвчета. Булевардите завършваха на един висок хълм, наречен Драконовата глава, където се свързваха с път, павиран със синкави камъни и виещ се като драконова опашка. Пътят водеше към дворците на елита, който управляваше империята.

Бях подтиснат и умълчан, когато тръгнахме по Улицата на лилавия врабец в посока към Драконовата глава. Прекосихме Портата на червената птица тъкмо в момента, когато хиляда барабани започнаха да възвестяват с триста удара настъпването на часа на отварянето на пазарите. Почувствах се опиянен от атмосферата на хилядолетно величие, излъчвано от легендарната Горска академия, древно средище на китайската мисъл. Господарят Ли бе един от хората, отличили се най-много в тази академия, но отношението, което прояви към нея, бе далеч от почтително.

— Лъжа и измама, момчето ми, лъжа и измама! — рече той и махна с ръка в посока към светилището. — Покриват гнилотата с боя и после я украсяват с лъжи. Някои от тях впрочем са доста приятни. Най-много ми харесва тази за бедното селско момче, което копаело ров зад селското училище.

Господарят Ли извади меха си с вино и отпи дълга глътка, минувачи с вида на порядъчни хора го изгледаха неодобрително. Въобще не им обърна внимание.

— Бедното селско момченце дочуло откъси от уроците, разнасящи се от прозореца на училището — започна Господарят Ли между две оригвания. — Веднъж учителят, който от разсеяност попаднал в рова, за своя почуда установил, че момчето било изписало стените му с прекрасни рисунки, безупречни математически формули и цитати на древни мъдреци.

— Момче, ти не си ли краставото, неграмотно и въшлясало скитниче на име Хон Вон? — попитал учителят.

— Незначителното име на нищожната ми личност не би трябвало да омърсява почитаемите устни на ваше великолепие — отвърнало смирено момчето.

— А баща ти не е ли келявият, миризлив човек на име Безнадеждния Хон, който навсякъде се хвали, че цели шестнадесет години се е провалял на изпита за селски идиот? Тогава момчето паднало на колене и започнало да бие чело в земята.

— Седемнадесет години! — проплакало то.

Е, сетне учителят хванал момчето за ухото, завел го в класната стая, изпитал го за всичко, което му дошло наум, и скоро се разнесла приказка, че последният китайски гений бил открит в един ров, в едно незначително селце на осем мили от джендема. Останалото ти е известно. Победа след победа, награда след награда, пост след пост. Момчето станало съветник на императори и спасител на селяни и след време било обожествено и обявено за Небесен покровител на краставите, неграмотни и въшлясали скитничета, които копаят ровове зад училищата.