Читаем Лелите не са джентълмени полностью

Е, оцених комплимента, разбира се, но без да изпадам в обичайното си лъчисто настроение, защото се опасявах от най-лошото. Такъв лай, говореше нещо в мен, нямаше начин да остане нечут, освен ако обслужващият персонал на Кук не се набираше изключително измежду глухите пепелянки, възпети още от Библията. И както винаги бях прав. Някъде зад кулисите нечий глас извика: „Хей!“, давайки недвусмислено да се разбере, че Бъртрам Устър за пореден път се е насадил на пачи яйца.

Отправих на животното поглед, преливащ от укор, но каква ли полза при липсата на сносно осветление. Припомних си една историйка, която ми четяха като дете, за някакъв чичко, дето написал книга, а кучето му Диамант сдъвкало ръкописа. Поуката беше колко добър е бил чичкото, тъй като единственото, което рекъл, било: „Ех, Диаманте, Диаманте, ти сам не знаеш каква беля стори.“ (Става дума за кучето на Исак Нютън. Една зимна вечер то прекатурило запалената свещ на работната маса на учения и подпалило негов многогодишен труд. Нютън наистина произнесъл единствено цитираните думи и тутакси се заловил да възстановява по памет погубения ръкопис. — Б. ред.)

Споменавам историята, за да изтъкна, че аз самнят бях не по-малко сдържан. „Да пукнеш дано, гнидаво добиче такова“ — бе единственият ми коментар и още преди да го изрека, се озовах лице в лице с мъжа, извикал: „Хей!“

Той ми беше направил лошо впечатление още от самото начало, защото гласът му ми навя тъжни спомени за армейския сержант, който идваше два пъти седмично да ни учи на маршировка в частното училище, където спечелих онази награда от викторината по вероучение, за която може и да съм ви споменал. Гласът на сержанта приличаше на каруца с ръждясали консервни кутии, друсаща се по чакъл, и това „хей!“ живо ме върна в ония дни.

Естествено, беше доста тъмно, но все пак имаше достатъчно видимост, за да забележа нещо, което допълнително охлади чувствата ми към това дете на нощта — а именно, че е ръгнал в ребрата ми едно твърде голямо чифте. Казано накратко — противник, който бе по-здравословно да се котка с блага дума, отколкото да се рита по пищялките. И тъй, прибягнах към думи, изговаряйки ги колкото се може покротко измежду тракащите зъби.

— Каква хубава вечер — рекох. — Дали не бихте могли да ме упътите към Мейдън Егсфорд? — Щях да продължа в същия дух, обяснявайки, че съм се разхождал сред природата и съм се отклонил от правия път, но той явно не ме слушаше, защото единственият му отклик бе едно дрезгаво: „Хенри!“, вероятно обръщение към негов колега. Един глас, който можеше да принадлежи само на сина на армейския сержант, отвърна: „Кво?“

— Я ела!

— Къде?

— Тук, къде!

— Ама аз си ям вечерята.

— Ами спри да ядеш тогава и ела. Фанах един да задига конете.

Той бе улучил верния подход. Хенри очевидно поставяше своя дълг над всичко. Когато дългът го зовеше, той зарязваше своите яйца с бекон и се юрваше под знамената. Само след миг довтаса при нас. Междувременно кучето, след като ми подуши крачолите и опря кални лапи на гръдта ми, се запиля нанякъде. То явно имаше много и разностранни интереси и трудно успяваше да огрее навсякъде.

Хенри донесе и фенерче, с което обходи външността ми.

— Майко — рече, — ма туй ли е той?

— Ъхъ.

— Сигур живей в помийна яма.

— Ъхъ.

— Смърди, не ще и дума.

— Мм.

— Кат в онази песен „Ни ми било то майска роза…“

— Трендафил.

— Роза, ако питаш мен.

— Не, трендафил.

— Добре де, както кажеш. Кво ще го правиш?

— Ще го водя на господин Кук.

Перспективата за повторна среща с татко Кук при подобни обстоятелства и след всичко, случило се помежду ни следобед, никак не ми допадна, но не можех да сторя нищо, тъй като Хенри ме повлече за яката, докато родителят му ме ръгаше отзад с аркебуза.

На прага на къщата бяхме посрещнати от иконом, подразнен, задето го откъсват от вечерната му лула и го занимават, както той се изрази, с „разни прошлеци, миришещи на аварирала отходна тръба“. Нямах представа в какво всъщност бях паднал, но ставаше все по-недвусмислено ясно, че е било нещо твърде специално. Целият тон на обществената реакция на моето присъствие подчертаваше този факт.

Икономът беше категоричен по всички въпроси. Не, каза, нямало начин да се видят с господин Кук. Да не би да си въобразявали, че господин Кук ходи с противогаз? А дори и да съм миришел на прясно окосена ливада, добави той, господин Кук пак не можело да бъде безпокоен, защото имал посетител.

— Защо не го затворите в някоя ясла? — излезе той с предложение, което бе посрещнато със задоволство от моите гавази.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Петр Первый
Петр Первый

В книге профессора Н. И. Павленко изложена биография выдающегося государственного деятеля, подлинно великого человека, как называл его Ф. Энгельс, – Петра I. Его жизнь, насыщенная драматизмом и огромным напряжением нравственных и физических сил, была связана с преобразованиями первой четверти XVIII века. Они обеспечили ускоренное развитие страны. Все, что прочтет здесь читатель, отражено в источниках, сохранившихся от тех бурных десятилетий: в письмах Петра, записках и воспоминаниях современников, царских указах, донесениях иностранных дипломатов, публицистических сочинениях и следственных делах. Герои сочинения изъясняются не вымышленными, а подлинными словами, запечатленными источниками. Лишь в некоторых случаях текст источников несколько адаптирован.

Алексей Николаевич Толстой , Анри Труайя , Николай Иванович Павленко , Светлана Бестужева , Светлана Игоревна Бестужева-Лада

Биографии и Мемуары / История / Проза / Историческая проза / Классическая проза