Лелите не са джентълмени

Мога силно да препоръчам на онези свои читатели, които се изкушават да се затворят в конска ясла, да зарежат тази идея, защото в нея няма хляб. В конюшнята е спарено, тъмно и няма къде другаде да се седи освен на пода. От време на време се разнасят странни цвърчения и зловещи дращения, свидетелстващи за това как плъховете трупат апетит, преди да започнат да те ръфат до кости. След като конвоят ми се отдалечи, аз доста дълго се въртях, търсейки начин да се освободя, но единственото, което ми хрумна, бе да уловя някой плъх и да го дресирам да ми изгризе дупка във вратата. Но това щеше да отнеме време, а аз изгарях от нетърпение да се добера до вкъщи и да се пъхна в леглото.

Докато претеглях в ума си плана с обучения плъх, аз открих опипом вратата и машинално, мислейки за други неща, натиснах дръжката. Направих го повече, за да се намирам на работа, отколкото защото очаквах нещо да се случи, но да пукна на място, ако проклетата врата не се отвори.

Отпърво помислих, че моят ангел хранител, пробуден от летаргичния си сън, се е нагълтал с витамини и се е превърнал във фурията, която би следвало да бъде от самото начало, но после проумях какво трябва да се е случило. Чисто и просто всеки от двамата ми тъмничари беше решил, че другият е врътнал ключа. Както се казва, много баби, келяво дете. Не знаех само кой от тях ще се рита по-силно отзад, когато станеше ясно, че са лишени от своя Бъртрам.

Но макар сега да бях волен като вятъра, аз си давах сметка, че трябва да внимавам за всяка стъпка, за да не се натреса отново на Хенри и татко му и да свърша в нов безрадостен плен. Жадувах изцяло да се разгранича от тях. Може и да бяха много свестни момчета, но не бяхме родени едни за други.

Тяхната сфера на влияние несъмнено се изчерпваше с конюшните и прилежащите територии, тъй че маршрутът, по който бях дошъл, бе, общо взето, безопасен, но да мина по него означаваше пак да се овъргалям в оная кал. Затова ми хрумна, че най-добре ще е да се полутам наоколо, докато попадна на алеята, а после да тръгна по нея до мястото, където бях оставил колата. Така и сторих, и тъкмо бях заобиколил къщата, нагазвайки в някакви зелени площи, когато пред мен нещо лъсна и преди да успея да се спра, цамбурнах в плувен басейн.

Докато се издигах към повърхността, у мен бушуваха противоречиви чувства. Едното бе изненада, тъй като не бях подозирал, че Кук е човек, който може да има басейн. Другото бе раздразнение. Аз нямам навика да се къпя с дрехите, макар да имаше един случай в „Търтеите“, когато Тъпи Глосъп ме накара да се обзаложим, че не мога да мина над басейна по окачените отгоре халки и аз вече протягах ръка към последната, когато открих, че той я е издърпал и затъкнал далеч от жадно протегнатата ми ръка, та цопнах във водата тъй както си бях със смокинг и бяла папийонка.

Но колкото и странно да бе, над всички други емоции доминираше една безспорна наслада. Ако не бе случайността, аз вероятно нямаше да се отдам на тези водни развлечения, но сега, когато, тъй или иначе, бях вътре, с удоволствие се заплациках. Към това се добавяше и приятната мисъл, че банята силно ще намали излъчващото се от мен ухание, а ако исках пак да се върна сред човешкото стадо без появата ми там да предизвика осъдителен коментар, първото, от което се нуждаех, бе едно основно изплакване.

И тъй, аз не бързах да изляза от басейна, а се носех по повърхността му като водна лилия, или по-точно казано, като умряла риба. Правех това вече от няколко минути, когато до ушите ми долетя добрият стар лай в нощта и аз разбрах, че моят приятел е открил нова сродна душа.

Спрях да се плацикам. Този обрат не ми допадна. Той предполагаше, че Хенри и неговият татко с пушката пак ще се юрнат да душат наоколо и като нищо ще открият, че птичката Бъртрам е излетяла. Замръзнах, усилвайки до крайност своето сходство с умряла риба, и все още не смеек да дишам, когато чух тропот на галопиращи нозе и една човешка фигура се пльосна във водата до мен.

Че това не е било преднамерено действие от страна човешката фигура, стана ясно още от встъпителните й бележки при издигането към повърхността.

— Помощ! — каза тя и аз без особено затруднение разпознах гласа на Орло Портър. — Помощ! — повтори той.

— Здрасти, Портър — поздравих го аз. — „Помощ“ ли каза?

— Да.

— Не можеш ли да плуваш?

— Не.

— В такъв случай… — Насмалко да кажа: „В такъв случай ми се струва безразсъдно това къпане из басейните“, но се въздържах, опасявайки се, че няма да е тактично. — В такъв случай вероятно не би отказал малко помощ? — рекох вместо това.

Той отвърна, че не би, и аз му я оказах, извличайки го от дълбокия край към плитчината, където той незабавно се успокои. Като изплю литър и половина вода, ми благодари с пресекващ от силни чувства глас, а аз отвърнах, че удоволствието е изцяло мое.

— Каква изненада да се срещнем така — рекох. — Какво правиш по тия места, Портър?

— Наричай ме Орло.

— Какво правиш по тия места, Орло? Бухали ли наблюдаваш?

— Дойдох да се срещна с оня сатана Кук, Устър.

— Наричай ме Бърти.