Левиатан

Рената Клебер

Рената Клебер причака Шаро (така бе кръстила дядо Гош, след като разбра що за птица е) пред каютата му. От омачканата физиономия и чорлавите прошарени коси на комисаря личеше, че току-що се е събудил — изглежда, веднага след обеда се бе мушнал под завивките и бе къртил до вечерта.

Рената ловко хвана детектива за ръкава, повдигна се на пръсти и изтърси:

— Да знаете само какво ще ви разкажа сега!

Шаро я изгледа изпитателно, скръсти ръце на гърдите и каза мрачно:

— Слушам ви с огромен интерес. Отдавна се каня да си поговоря с вас, мадам.

Рената леко се сепна от тона му, но после си рече: „Глупости, просто има киселини или е сънувал умрели плъхове.“

— Свърших всичко вместо вас — похвали се тя и се озърна да види дали някой не ги подслушва. — Хайде да влезем в каютата ви, там никой няма да ни пречи.

Бърлогата на Шаро беше в идеален ред: в средата на масата се кипреше познатата черна папка, до нея имаше подредена купчина хартия и добре подострени моливи. Рената с любопитство завъртя глава насам-натам, забеляза четката за обувки, кутийката с вакса и прострените на въженце якички. Дядката явно е стиснат — сам си лъска обувките, сам си пере, да не би да даде бакшиш на прислугата.

— Е, кажете да видя — недоволно измърмори Шаро, подразнен от любопитството на Рената.

— Знам кой е престъпникът — гордо заяви тя.

Новината не направи на детектива очакваното впечатление. Той въздъхна и попита:

— И кой е?

— Ама вие да не сте сляп? То се вижда с просто око! — Рената плесна с ръце и седна на стола. — Всички вестници писаха, че убийството е извършено от луд. Нито един нормален човек не би сторил подобно нещо, не е ли така? А сега преценете кой се храни на нашата маса. Е да, чуден букет се е събрал — стрък до стръка, все досадници и изроди, но лудият е само един.

— За баронета ли намеквате? — попита Шаро.

— Сетихте се най-после — жално поклати глава Рената. — От ясно по-ясно е. Видяхте ли го как ме гледа? Същински звяр, чудовище! Страх ме е да се движа сама по коридорите. Вчера го срещнах на стълбите. Наоколо нямаше жива душа. Направо ми се сви сърцето! — Тя се хвана за стомаха. — Аз отдавна го наблюдавам. Нощно време лампата му свети, а пердетата са плътно спуснати. Снощи имаше една еей такава малка пролука. Надникнах от палубата, а той застанал посред каютата, ръкомаха, прави страшни физиономии и се заканва на някого с пръст. Кошмар! После, вече през нощта, ме хвана мигрената и излязох да подишам чист въздух. Изведнъж що да видя — нашият луд застанал на бака, вирнал глава нагоре и през някакво желязо гледа луната. Тогава вече се сетих! — Рената се приведе напред и зашепна: — Луната нали беше пълна, кръгла. Той е побъркан, маниак, който на пълнолуние става кръвожаден. Чела съм за такива хора! Какво сте ме зяпнали, да не ме мислите за смахната? Погледнахте ли календара? — тя тържествуващо извади от чантичката си едно календарче.

— Ето, вижте, проверих. На 15 март, когато на улица „Грьонел“ са били убити десетте души, е имало пълнолуние. Вижте, черно на бяло пише: pleine lune39.

Шаро погледна, но без никакъв ентусиазъм.

— Какво се пулите като кукумявка! — ядоса се Рената. — Не разбирате ли, че днес също е пълнолуние! Докато се мотаете тук, той отново ще откачи и ще претрепе някого. Дори знам кого — мен. Той ме мрази — гласът й трепна истерично. — Всички на този гнусен параход искат да ме убият! Ту ме нападне някой африканец, ту онзи азиатец ме зяпа и стиска зъби, а сега и откаченият баронет!

Шаро я гледаше с тежък немигащ поглед и Рената размаха ръка под носа му:

— Ехо! Мосю Гош! Да не спите?

Дядката здраво я стисна за китката, отмести ръката й и каза строго:

— Вижте какво, скъпа. Стига с тоя театър. Аз ще се оправям с рижия баронет, а вие по-добре ми кажете за спринцовката. И без хитруване! Ще ми говорите само истината! — така изрева той, та Рената чак се сниши.

На вечеря тя бе забила поглед в чинията. Почти не докосна змиорките, макар винаги да се хранеше с голям апетит. Очите й бях зачервени и подпухнали. От време на време устните й леко трепкаха.

Затова пък Шаро беше добродушен и дори благ — често поглеждаше Рената не без упрек, но погледът му не беше враждебен, а по-скоро бащински. Комисар Гош не е чак толкова страшен, колкото иска да се покаже.

— Сериозно нещо — каза той и завистливо погледна поставения в ъгъла на залата часовник Биг Бен. — Някои са родени с късмет.

Монументалният приз не можа да влезе в каютата на Фандорин и временно бе оставен в „Уиндзор“. Дъбовата кула оглушително тиктакаше, звънкаше, грухтеше и така гръмовно биеше, че всички се стряскаха и се хващаха за сърцето. А на закуска, когато Биг Бен с десетминутно закъснение извести, че вече е девет, докторшата за малко да глътне чаената си лъжичка. На това отгоре в основата си кулата беше явно възтясна и при по-силно морско вълнение започваше застрашително да се люлее. Ето и сега, когато вятърът захладня и белите перденца на отворените прозорци капитулантски затрепкаха, Биг Бен заскърца здравата.