Левиатан

— And I’ll go get my knitting42 — въздъхна докторшата.

Тя се върна първа и чевръсто затрака с иглите. На мъжа си махна с ръка: може и да не превежда.

А Суитчайлд се приготви за триумфа си. Той май реши да се възползва от съвета на Рената и да изложи откритията си максимално ефектно.

На масата се възцари пълна тишина. Всички гледаха оратора и следяха всеки негов жест.

Суитчайлд отпи от червеното вино и се разходи напред-назад из залата. После демонстративно се спря и полуобърнат към слушателите подхвана:

— Вече ви разказах за незабравимия ден, когато раджа Багдазар ме покани в своя брахмапурски дворец. Това беше преди четвърт век, но помня всичко съвсем ясно до най-малката подробност. Първото, което ме смая, бе самият дворец. Знаех, че Багдазар е един от най-богатите хора в света, и очаквах да видя източен разкош и размах. Нищо подобно! Дворцовите постройки бяха доста скромни, без каквито и да било претенциозни орнаменти. Затова си помислих, че страстта към скъпоценните камъни, предавана в този род от поколение на поколение, от баща на син, е пропъдила всички други самолюбиви стремежи. Защо да се пилеят пари за мраморни стени, щом може да се купи още един сапфир или диамант? Брахмапурският дворец, нисък и неугледен, всъщност беше досущ като пръстеното ковчеже, в което се криеше вълшебна красота с неописуемо сияние. Никой мрамор и алабастър бездруго не би могъл да съперничи на ослепителния блясък на камъните. — Професорът пийна още малко вино и уж нещо се замисли.

Рение влезе запъхтян, почтително наметна Рената с шала и остана до нея.

— Какъв мрамор и алабастър? — шепнешком попита той.

— Говори за брахмапурския дворец, оставете ме да чуя — нетърпеливо врътна брадичка Рената.

— Вътрешната украса на двореца също беше доста семпла — продължи разказа си Суитчайлд. — Залите и стаите неведнъж са променяли вида си през вековете и от историческа гледна точка най-интересен ми се видя само горният етаж, представляващ четири зали, всяка от които бе обърната към една от посоките на света. Някога те са били открити галерии, но през миналия век са ги остъклили. И тогава стените са били украсени с много интересни фрески, изобразяващи планините, заобиколили долината от всичките й страни. Пейзажът е възпроизведен неимоверно реалистично, сякаш планините се отразяват в огледало. От философска гледна точка подобно отражение трябва да символизира двойствеността на всичко съществуващо.

Някъде съвсем наблизо тревожно удари параходната камбана, отекнаха викове и отчаяно писна жена.

— Господи, пожарна тревога! — извика лейтенантът и се втурна към вратата. — Само това липсваше.

Всички вкупом се устремиха след него.

— What’s happening? — напразно питаше изплашената мисис Труфо. — Are we boarded by pirates?43

Рената за миг остана със зяпнала уста, после писна колкото й глас държи. Вкопчи се в пеша на комисаря и не му позволи да побегне след останалите.

— Мосю Гош, не ме изоставяйте! — примоли се тя. — Знам какво е пожар на кораб, чела съм! Сега всички ще се втурнат към лодките, ще започнат да се блъскат, а аз съм безпомощна бременна жена и те със сигурност ще ме избутат! Обещайте ми, че ще се погрижите за мен!

— Какви лодки? — разтревожено измърмори дядката. — Какви ги дрънкате! Казаха ми, че „Левиатан“ е идеално противопожарно обезопасен и дори има пожарникар. Стига сте треперили, всичко ще се оправи — той се опита да се освободи, но Рената се бе вкопчила в пеша му с мъртва хватка. Зъбите й тракаха.

— Я ме пусни, момиче — нежно каза Шаро. — Никъде няма да ходя. Само ще надникна през прозореца да видя какво става на палубата.

Не, пръстите на Рената не се разтвориха.

Комисарят обаче излезе прав. След някакви си две-три минути в коридора отекнаха спокойни стъпки, шум от гласове и уиндзорци започнаха да се връщат един след друг.

Уплахата им още не се беше уталожила и затова те се смееха много и говореха по-високо от обикновено.

Първи влязоха Клариса Стамп, съпрузите Труфо и поруменелият Рение.

— Нищо особено — съобщи лейтенантът. — Някой хвърлил незагасена пура в кошчето, а там имало стар вестник. От огъня пламнала завесата, но моряците били нащрек и за миг угасили пламъка… Виждам обаче, че вие сте напълно готови за корабокрушение — засмя се той и погледна Клариса. Тя държеше портмоне и бутилка с оранжада. — Е, оранжадата е да не умрете от жажда сред вълните — досети се Рение. — Но за какво ви е портмонето? То едва ли щеше да ви потрябва в лодката.

Рената се изсмя истерично, а мис Стара Мома смутено остави бутилката върху масата.

Докторът и докторшата също се бяха въоръжили: мистър Труфо бе успял да грабне чантата с инструментите си, а жена му бе гушнала едно одеяло.

— Тук сме в Индийския океан, госпожо, едва ли бихте замръзнали — със сериозен израз на лицето каза Рение, но Козата неразбиращо поклати глава.

Японецът дойде с трогателно пъстро вързопче в ръката. Интересно какво ли държеше в него. Може би някой пътен комплект за харакири?

Перкото влезе разчорлен и понесъл някаква кутия като за писмени принадлежности.