Левиатан

— Че как? — изненада се Гош. — Първо, по всичко личи, че сте забогатели съвсем наскоро. Дори само това е достатъчно подозрително. Второ, излъгахте, че никога не сте ходили в Париж. Докато в същото време на ветрилото ви със златни буквички пише „Хотел «Амбасадор»“. Вярно е, че спряхте да го носите, но Гош има набито око. Веднага го забелязах. Такива неща се дават за спомен на гостите в скъпите хотели. „Амбасадор“ е тъкмо на улица „Грьонел“ и на пет минути пеш от местопрестъплението. Хотелът е луксозен, голям, в него отсядат доста хора. Защо тогава мадмоазел Стамп се държи така тайнствено, запитах се аз. Тук има нещо. Пък и тая Мари Санфон все не ми излизаше от ума… — комисарят пленително се усмихна на Клариса Стамп. — Е, полутах се, не успях да се ориентирам веднага, но в крайна сметка намерих следата, така че не ми се сърдете, мадмоазел.

В този миг Гош видя, че рижият баронет е бял като платно: ченето му трепери, а зелените му очи горят като на змей.

— Какво е това… мое „положение“? — бавно започна той, запъвайки се от ярост. — Какво намеквате, господин следотърсач?

— Хайде, хайде — вдигна ръка да го успокои Гош. — Важното е да не се притеснявате. Недейте се вълнува. Положение като положение, както и да е. Казах го, защото отпаднахте от списъка на моите фигуранти. Между другото, къде е емблемата ви?

— Изхвърлих я — рязко отговори баронетът, очите му продължаваха да мятат искри. — Гадна е! Прилича ми на златна пиявица! Пък и…

— Пък и не върви баронет Милфорд-Стоукс да носи същата значка като разните там новобогаташи, нали? — рече проницателният комисар. — Още един сноб.

Мадмоазел Стамп май също се докачи:

— Господин комисар, много красноречиво описахте с какво точно е подозрителна моя милост. Благодаря — язвително кимна тя с острата си брадичка. — Поне сте ме оневинили.

— Още в Аден изпратих няколко телеграфни запитвания до префектурата. Не успях да дочакам отговорите, защото, за да се направят справките, се иска време, но в Бомбай депешите вече ме чакаха. Едната от тях се отнасяше за вас, мадмоазел. Сега вече знам, че от четиринайсетгодишна, след като родителите ви са починали, вие сте живели при някаква далечна леля на село. Тя е била богата, но стисната, държала е вас, своята компаньонка, в мизерия, едва ли не на хляб и вода.

Англичанката се изчерви и сякаш дори я доядя, че е попитала. Чакай, миличка, помисли си Гош, тепърва ще ми станеш алена.

— Преди месец-два леля ви умряла и оставила цялото наследство на вас. Нищо чудно, че след толкова години, прекарани под ключ, ви се е дощяло да видите свят, да направите околосветско пътешествие. Сигурно преди това сте знаели за нещата само от книжките?

— А защо е крила, че е ходила в Париж? — невъзпитано се обади мадам Клебер. — Защото хотелът й се е намирал на същата улица, където са били убити куп хора ли? Страхувала се е, че ще бъде заподозряна ли?

— Не — усмихна се Гош. — Не е там работата. След като e забогатяла внезапно, мадмоазел Стамп е постъпила така, както би постъпила всяка жена на нейно място — най-напред е отишла да види Париж, столицата на света. Да се наслади на неговите хубости, да се облече по последна мода, е и… за романтични приключения.

Англичанката нервно стисна пръсти и погледът й стана умоляващ, но нищо вече не можеше да спре Гош — нека тая проклета лейди се научи да не си вири носа пред комисар от парижката полиция.

— И госпожа Стамп се е наситила на романтика. В хотел „Амбасадор“ се е запознала с един невероятно хубав и възпитан кавалер, който в полицията е картотекиран с прякор Вампира. Стар познайник, специалист по застаряващи богати чужденки. Любовта им пламнала моментално и както винаги става с Вампира, приключила ненадейно. Една сутрин или, ако трябва да сме точни, на 13 март, вие, мадам, се събуждате в самота и не можете да познаете хотелската си стая — тя е празна. Вашият сърдечен приятел е задигнал всичко освен мебелите. Изпратиха ми списък на откраднатите ви вещи — Гош надникна в папката си. — Под номер 38 е отбелязана „златна брошка с форма на кит“. Когато прочетох всичко това, разбрах защо госпожа Стамп не обича да си спомня за Париж.

Клетата наивница изглеждаше много жалка — беше скрила лицето си в шепи, а раменете й потреперваха.

— Към мадам Клебер не съм имал сериозни подозрения — премина Гош към следващата точка. — Макар че тя не можа да ми обясни съвсем ясно липсата на емблемата си.

— И затова сте игнорирари моето съобстение? — изведнъж попита японецът. — Нари ви казах несто много вазно.