Левиатан

През всичките тези дни аз сякаш не ходя, а летя. Радва ме и сиянието на слънцето, и гледката на индийския бряг, и спокойният безгрижен живот на големия кораб. Дори салон „Уиндзор“, в който преди ходех с натежало сърце, като на изтезание, сега ми стана почти свиден. Съседите по маса се държат с мен съвсем различно — без враждебна погнуса и подозрителност. Всички са много мили и любезни и аз също се държа с тях по-различно от преди. Дори Клебер-сан, която бях готов да удуша със собствените си ръце (горката!) вече не ми се струва омразна. Просто млада жена, която се готви за първи път да стане майка и изцяло е завладяна от наивния егоизъм на новото си състояние. Като разбра, че съм лекар, започна непрекъснато да ми задава медицински въпроси и да се оплаква от леки неразположения. Преди нейна жертва беше само доктор Труфо, а сега сме ангажирани и двамата. Най-интересното е, че това изобщо не ми дотяга. Напротив, моят статут е вече много по-висок, отколкото когато ме мислеха за офицер. Невероятно!

В „Уиндзор“ аз съм привилегирована личност. Не само защото съм медик и както се изрази мисис Труфо, innocent martyr51 на полицейския произвол. По-важното е, че със сигурност не съм убиец. Нещо доказано и официално потвърдено. Така се озовах във висшата каста — заедно с комисаря от полицията и новоизлюпения капитан (който, между другото, почти престана да идва, много е зает и стюардът му носи храната направо на мостика). Ние тримата сме извън подозрение и никой не ни поглежда тайно и със страх.

Жал ми е за цялата уиндзорска компания, искрено ми е жал. С наскоро придобитото си духовно зрение ясно виждам това, които всички те, дори проницателният Фандорин-сан, не виждат.

Убиецът не е сред моите съседи. Никой не подхожда за ролята на злодей. Взирам се във всички и виждам, че те имат недостатъци и слабости, но човекът с черно сърце, който може хладнокръвно да погуби единайсет невинни души, включително две деца, не е между тях. Щях да доловя зловонното му дихание. Не знам кой е посегнал на Суитчайлд-сенсей, но съм сигурен, че го е направил някой друг. Комисарят малко греши в предположенията си: престъпникът е на парахода, но не е в „Уиндзор“. Може да е подслушвал на вратата, когато професорът започна да ни разказва за своето откритие.

Ако Гош-сан не беше такъв инат и бе погледнал на уиндзорци без предубеждение, сигурно щеше да разбере, че си губи времето.

Премислям за всички от нашите.

Фандорин-сан. Неговата невинност е очевидна. Инак щеше ли да отклони подозрението от мен, след като вината ми не породи съмнение у никого?

Съпрузите Труфо. Докторът е малко комичен, но е много добър човек. Той и на мравката път сторва. Жена му е олицетворение на ангелско целомъдрие. Тя не би могла да убие никого просто защото е неприлично.

М.-С.-сан е странен човек, непрекъснато си мърмори нещо под носа и е избухлив, но в очите му е застинало дълбоко и искрено страдание. Човек с такива очи не върши хладнокръвни убийства.

Клебер-сан. Е, тук е от ясно по-ясно. Първо, в човешкия род някак не е прието жена, готвеща се да създаде нов живот, толкова лесно да погази чуждия. Бременността е тайнство, което те учи да се отнасяш внимателно към съществуванието на околните. И второ, по време на убийството на учения Клебер-сан се е намирала до полицая.

И накрая Стамп-сан. Тя няма алиби, но да си представя, че се промъква изотзад към човек, когото познава, затиска му устата със своята тънка и слаба ръка, а с другата замахва с моя злополучен скалпел… Пълен абсурд. Изключено е.

Разтъркайте очи, комисар-сан. Вие сте в безизходица.

Нещо ми е тежко да дишам. Дали не се задава буря?

Комисар Гош

Проклетото безсъние не ми дава мира. Мъчи ме вече пета нощ и все по на зле отива. А унеса ли се на разсъмване, сънувам такива неща, че да не дава Аллах. Събуждам се целият разбит и в замаяната ми от нощните видения глава се пръкват какви ли не дивотии. Може би наистина е време да се пенсионирам. Да зарежа всичко… Но не може. На света няма нищо по-лошо от несретната сиромашка старост. На някого му скимнало да свие едно съкровище от милиард и половина франка, а ти, старче, се оправяй с жалките си сто двайсет и пет на месец.

Вечерта небето се нацепи от светкавици, вятърът взе да вие в мачтите и „Левиатан“ тежко се залюля по черните напористи вълни.

Гош дълго лежа в леглото и гледа в тавана. Таванът беше ту тъмен, ту неестествено бял — когато припламнеше светкавица. По палубата плющеше дъжд, на масата дрънчеше лъжичката в движещата се насам-натам забравена чаша с капките за болния черен дроб.

За първи път в живота си Гош попадаше в морска буря, но не го беше страх. Нима машина като тази може да потъне? Е, ще полюлее, ще погърми и ще премине. Лошото е само, че гръмотевиците не го оставяха да заспи. Тъкмо да се унесе и — дум-бабадум!

Но явно все пак бе заспал, защото изведнъж, недоумявайки какво става, седна в леглото. Сърцето му биеше сухо и сякаш кънтеше из цялата каюта.

Не, не е сърцето, някой чука на вратата.