Левиатан

— Комисар! (Дум-дум-дум.) Комисар! (Дум-дум-дум-дум.) Отворете! Бързо!

Чий беше този глас? Май на Фандорин.

— Кой е? Какво искате? — извика Гош и притисна ръка към лявата страна на гърдите си. — Да не сте полудели?

— Отворете, да ви вземат дяволите!

Охо! Я как можел да се изразява дипломатът. Изглежда, е станало нещо сериозно.

— Сега!

Гош срамежливо махна от главата си шапката с пискюл (беше му я оплела старата Бланш), наметна халата и си обу чехлите.

Надникна през открехнатата врата — наистина беше Фандорин. Със сако, вратовръзка и с бастунче с кокален накрайник в ръката. Очите му направо горят.

— Какво? — предпазливо попита Гош, вече сигурен, че ще чуе от нощния си посетител нещо много неприятно.

Дипломатът заговори по несвойствен за него начин — отсечено, бързо и без да се запъва:

— Облечете се. Вземете си оръжието. Трябва да арестувате капитан Рение. Спешно е. Той насочва парахода към скалите.

Гош тръсна глава — ама че идиотски сън.

— Какво ви става, руски господине, да не сте прекалили с хашиша?

— Тук не съм сам — отговори Фандорин.

Комисарят се подаде в коридора и видя, че наблизо са застанали още двамина. Единият е смахнатият баронет, а вторият кой е? Главният щурман, точно така. Как му беше името… Фокс.

— Мислете по-бързо — продължаваше да сипе отсечени фрази дипломатът. — Няма време. Бях в каютата си и четях. Почука се. Сър Реджиналд. В един часа през нощта правил замерване на местонахождението. Със секстанта. Курсът бил различен. Трябвало да заобиколим остров Манар отляво. А го заобикаляме отдясно. Събудихме щурмана. Фокс, говорете.

Щурманът пристъпи напред. Изглеждаше доста уплашен.

— Там има плитчини, мосю — заговори той на развален френски. — И скали. „Левиатан“ е много тежък. Шестнайсет хиляди тона, мосю! Ако удари на плитчина, чупи се на две половини като франзела. Като пръчица, разбирате ли? Още половин час плаваме този курс, и край, вече невъзможно върнем се!

Добра новина, няма що. Само това липсва — старият Гюстав да разбира и от мореходство! Ново двайсет — някакъв си остров Манар!

— А защо вие не кажете на капитана, че такова… е сбъркал курса?

Щурманът погледна русина.

— Мосю Фандорин казва не може.

— Рение явно е решил да играе ва банк — отново започна да кове дипломатът. — Той е способен на всичко. Ако заповяда, ще арестуват щурмана. За пререкание. Може дори да използва оръжие. Той е капитан. На кораба думата му е закон. Никой освен нас тримата не знае какво става. Трябва ни представител на властта. Това сте вие, господин комисар. Да се качим горе!

— Чакайте, чакайте! — Гош се хвана за челото. — Съвсем ме объркахте. Рение да не е откачил?

— Не. Но има намерение да погуби кораба. И всички, които са на борда му.

— Защо? За какво?

Не, подобно нещо не може да става наяве. Сън е, кошмарен сън.

Фандорин очевидно разбра, че няма да успее толкова лесно да размърда Гош, затова заговори по-обстоятелствено и ясно.

— Имам само едно предположение. Чудовищно. Рение иска да унищожи кораба и пасажерите, за да прикрие следите на престъплението — и чиста работа. Буквално чиста. Направо не е за вярване, че някой толкова лесно е готов да отнеме живота на хиляди хора. Но си спомнете за улица „Грьонел“, спомнете си за Суитчайлд и ще ви стане ясно, че в преследване на брахмапурското съкровище човешкият живот не струва скъпо.

Гош преглътна.

— В преследване на съкровището ли?

— Да. — Фандорин се мъчеше да се сдържа. — Рение е син на раджа Багдазар. Досещах се, но не бях сигурен. Сега обаче не остават вече никакви съмнения.

— Тоест как тъй син? Глупости! Раджата е бил индус, а Рение е чистокръвен французин.

— Забелязахте ли, че той не яде нито телешко, нито свинско? Знаете ли защо? Така е свикнал от малък. В Индия кравата се смята за свещено животно, а мюсюлманите не ядат свинско. Раджата е бил индус, но мохамеданин.

— Едва ли — сви рамене Гош. — Рение каза, че е на диета.

— Ами мургавото му лице?

— Добил е тен в южните морета.

— През последните две години Рение е плавал по линиите Лондон — Ню Йорк и Лондон — Стокхолм. Питайте мосю Фокс. Не, Гош, Рение е наполовина индус. Съпругата на раджа Багдазар е била французойка и по време на сипайския метеж синът се е намирал в Европа. Най-вероятно във Франция, в родината на майка си. Случвало ли ви се е да влизате в каютата на Рение?

— Да, той ме е канил както и другите.

— Видяхте ли снимката на бюрото? „Седем фута под кила. Франсоаз Б.“?

— Добре де, виждал съм я. Това е майка му.

— Щом е майка му, защо е „Б.“, а не „Р.“? Нали син и майка трябва да имат една и съща фамилия?

— Може да се е омъжила повторно.

— Може. Не успях да го проверя. Но ако „Франсоаз Б.“ означава „Франсоаз Багдазар“? По европейски. Защото индийските раджи нямат фамилия.

— Тогава откъде се е взела фамилията Рение?

— Не знам. Да речем, че при натурализирането си той е взел моминското име на майка си.

— Предположения — отсече Гош. — Нито един сигурен факт. Само „ако“ и „да речем“.