Левиатан

Озарението и пречистването ме споходиха не в момент на духовна и физическа концентрация, а в мига, когато бях смазан, жалък и нищожен, когато от мен като от спукан балон бе останала само обвивката. Но глупавото желязо, инструментът на моето преобразяване, издрънча и изведнъж с неописуема острота усетих, че аз не съм аз… Не, не така. Че аз не съм само аз, а безброй други животи. Че не съм някой си там Гинтаро Аоно, третият син на старши съветника на негова светлост княз Симадзу, а дребна, но не и по-малко ценна частица от Единното цяло. Аз съм във всичко съществуващо и всичко съществуващо е в мен. Колко пъти съм чувал тези думи, а ги разбрах, не, почувствах ги чак на 15-ия ден от 4-тия месец на 11-ата година от Мейджи49 в град Бомбай, на борда на един огромен европейски параход. Наистина незнайна е волята на Всевишния.

Но какъв е смисълът на интуитивно възникналото у мен тристишие? Че човек е самотна светулка в безкрайната тъмнина на нощта. Светлината му е толкова слаба, че огрява микроскопична част от пространството, а наоколо е студ, мрак и страх. Но ако отместиш изплашения си поглед от тъмната земя там долу и погледнеш към висините (само толкова се иска — да обърнеш глава!), ще видиш, че небето е цялото в звезди. Те сияят с равна, ярка и вечна светлина. Не си самотен в мрака. Звездите са твои приятели, те ще ти помогнат и няма да те изоставят в беда. А подир миг разбираш и друго, не по-маловажно нещо: че светулката също е звезда като всички останали. Онези, които са на небето, виждат твоята светлина и тя им помага да понесат студа и мрака на Вселената.

Животът ми сигурно няма да се промени. Аз ще остана какъвто съм си — и суетен, и глупав, и роб на страстите си. Но дълбоко в душата ми вече винаги ще живее достоверното знание. То ще ме спаси и ще ме подкрепи в труден момент. Вече не съм плитка локва, която силният вятър може да разплиска по земята. Аз съм океан и бурята, която преминава като всеунищожително цунами по моята повърхност, няма да засегне съкровените ми дълбини.

Когато най-сетне разбрах всичко това и духът ми се преизпълни с радост, си спомних, че най-голямата добродетел е благодарността. А първата звезда, чието сияние различих в непрогледната тъма, е Фандорин-сан. Тъкмо благодарение на него ми стана ясно, че аз, Гинтаро Аоно, не съм безразличен на света, че Великото отвън не ще ме остави да страдам.

Но как да обясня на човек от друга култура, че той е мой ондзин навеки. В европейските езици няма такава дума. Днес събрах кураж и заговорих с него за това, но мисля, че от разговора ни не излезе нищо.

Чаках Фандорин-сан на палубата с лодките и знаех, че той ще дойде с гирите си точно в осем.

Когато се появи, облечен с раираното си трико (трябва да му кажа, че за физически упражнения по-подходящи са не прилепналите, а свободните дрехи), аз се приближих и му се поклоних ниско. „Какво ви става, мосю Аоно? — с почуда попита той. — Защо сте се навели и не се изправяте?“ Не беше възможно да разговарям в подобна поза, затова се изправих, макар, че в случая би трябвало да задържа поклона си по-дълго. „Изразявам пред вас своята безкрайна благодарност“ — казах развълнуван. „Моля ви се“ — небрежно махна с ръка той. Жестът му много ми хареса — така Фандорин-сан искаше да омаловажи благодеянието, което ми беше сторил, и да избави длъжника си от прекомерното чувство на признателност. На негово място всеки японец с благородно възпитание би постъпил по същия начин. Ефектът обаче беше обратен — моят дух се изпълни с още повече благодарност. Казах, че отсега нататък съм му безкрайно задължен. „Е, чак пък безкрайно — сви рамене той. — Просто исках да охладя ентусиазма на онзи самонадеян пуяк.“ (Пуякът е една грозна американска птица със смешна походка, изпълнена със съзнание за самонадеяност за собствената си важност; в преносен смисъл — надут и глупав човек.) Отново оцених, че моят събеседник е много деликатен, но непременно трябваше да му внуша колко съм му задължен. „Благодаря, че спасихте нищожния ми живот — поклоних се повторно. — Триж благодаря, че спасихте моята чест. И безкрайно благодаря, че ми отворихте третото око, с което вече виждам онова, което не съм виждал преди.“ Фандорин-сан погледна (както ми се стори с известно опасение) челото ми, сякаш очакваше там ей сега да прогледне и да му намигне още едно око.

Казах, че той е моят ондзин и че животът ми сега му принадлежи, с което май го уплаших още повече. „О, как мечтая да сте в смъртна опасност и аз да ви спася, както вие спасихте мен!“ — възкликнах. Той се прекръсти и рече: „Не бих искал. Ако не ви затруднява, моля ви, мечтайте си за нещо друго.“

Разговорът изобщо не вървеше. От отчаяние извиках: „Знайте, че ще направя за вас каквото пожелаете!“ И за да няма после недоразумения, уточних клетвата си: „Стига да не е в ущърб на негово величество, моята страна и честта на моето семейство.“