Левиатан

— Ами хайде — присмехулно се съгласи Гош. — Да преминем направо към уликите.

— Моля. Аз отбелязах пет що-годе сериозни улики. Мосю Аоно е лекар, но незнайно защо го скри. Това първо. Мосю Аоно може с един удар да строши някой достатъчно твърд предмет — било тиква, било пък и глава. Това второ. Господин Аоно няма емблема на „Левиатан“. Това трето. В чантата на обвиняемия липсва скалпелът, с който вероятно е бил убит професор Суитчайлд. Това четвърто. И накрая, пето: току-що обвиняемият направи опит за бягство, с което окончателно се самоизобличи. Струва ми се, че не пропускам нищо, нали?

— Има и шесто — обади се комисарят. — Той не може да даде обяснения по нито една от точките.

— Добре, нека са шест — лесно се съгласи русинът.

Гош се усмихна:

— Според мен това е повече от достатъчно за всеки съд да изпрати нашия приятел на гилотината.

Внезапно инспектор Джексън поклати глава и промърмори:

— To the gallows.

— Не, на бесилката — преведе Рение.

Ах, този подъл англичанин! Змия в пазвата!

— Моля ви се — кипна Гош. — Следствието се водеше от френска страна. Така че младежът ще отиде на гилотината!

— Но решаващата улика, липсата на скалпела, бе открита от британската. Той ще отиде на бесилката — преведе лейтенантът.

— Главното престъпление е извършено в Париж! На гилотината!

— Но лорд Литълби е британски поданик. Професор Суитчайлд също. На бесилката.

Японецът сякаш не чуваше препирнята, готова да прерасне в международен конфликт. Както и преди, очите му оставаха затворени, а лицето напълно безизразно. Все пак тия жълтокожи не са като нас, помисли си Гош. Сега пък и колко работа ни отваря: прокурор, адвокат, съдебни заседатели, съдии с тоги. Тоест всичко е правилно, разбира се, демокрацията си е демокрация, но на прост език на това му се казва да се хабиш за тоя, дето духа.

След кратка пауза Фандорин попита:

— Свършихте ли с дебатите! Може ли да п-продължа?

— Карайте — мрачно каза Гош, който си мислеше за предстоящите битки с британците.

— Предлагам да не обсъждаме също и строшените тикви. Това нищо не доказва.

На комисаря цялата комедия започна да му втръсва.

— Добре. Няма да издребняваме.

— Ч-чудесно. Остават пет точки: криел е, че е лекар; няма емблема; няма го скалпела; опита се да избяга; не дава обяснения.

— Всяка от точките е достатъчна, за да отиде на… ешафода.

— Там е цялата работа, господи комисар, че мислите по европейски, а логиката на г-господин Аоно е различна, японска, и вие не сте си направили труда да в-вникнете в нея. Аз вече имах честта неведнъж да разговарям с този човек и мога да си представя душевната му нагласа по-добре от вас. Мосю Аоно не е просто японец, той е самурай и то от д-древен и известен род. Което в случая е важно. От петстотин години мъжете от рода Аоно са били само воини, а всички останали професии са били смятани като недостойни за членовете на видната им фамилия. Обвиняемият е трети син в семейството. Когато Япония реши да направи стъпка към Европа, много от аристократичните семейства започнаха да изпращат синовете си да учат в ч-чужбина. Така е постъпил и бащата на господин Аоно. Изпратил е най-големия си син да учи в Англия, за да стане морски офицер. Нека отбележа, че княжество Сацума46, където живее родът Аоно, захранва с кадри японския военноморски флот и там морската служба се смята за най-престижна. Втория си син Аоно-старши е изпратил в Германия да учи във военна академия. След Френско-пруската война от 1870 година японците са решили да вземат за образец г-германския модел на армията и всичките им военни съветници са германци. Сведенията за семейство Аоно ми бяха съобщения лично от обвиняемия.

— И за кой дявол ни е изтрябвало да знаем всички тия аристократични подробности? — с раздразнение попита Гош.

— Направи ми впечатление, че обвиняемият разказва с гордост за всичките си прадеди и по-големите си б-братя, а за себе си предпочита да не говори. Отдавна забелязах, че за възпитаник на „Сен-Сир“ мосю Аоно е изненадващо неосведомен по военните въпроси. Пък и от къде на къде ще го изпращат във френска военна академия, щом той самият казва, че японската армия се прави по германски образец? Предположението ми е следното. Верен на новите повеи на епохата, Аоно-старши е решил да даде на третия си син съвсем мирна професия — да го направи лекар. Доколкото знам от книгите, в Япония не е п-прието да се оспорва решението на главата на семейството, затова обвиняемият покорно е заминал да следва в медицинския факултет. Но се е чувствал много нещастен и дори опозорен. Той, наследник на воинския род Аоно, да трябва да се занимава с бинтове и клизми! Ето защо ни е казал, че е военен. Просто го е било срам да си признае нерицарската професия. От европейска гледна точка може да звучи нелепо, но опитайте се да погледнете нещата през неговите очи. Как би се чувствал вашият сънародник Д’Артанян, ако е мечтаел за мускетарска пелерина, а вместо това е станал лечител?