Левиатан

Съдбата винаги е била жестока с мен и ако е проявила благосклонност в зората на живота ми, то е било само за да може после да ме ми нанесе по-болезнен удар. Младите ми години минаха в неописуем разкош. Аз бях единствен син и наследник на баснословно богат раджа, много добър човек, вникнал в мъдростта и на Изтока, и на Запада. До деветата си година не знаех що е злоба, страх, унижение или неизпълнено желание. Майка ми страдаше от носталгия по родината си и прекарваше всичкото си време с мен, като ми разказваше за прекрасната Франция и веселия Париж, в който бе израснала. За първи път баща ми я видял в клуб „Багател“, където тя била главна танцьорка, и се влюбил безумно в нея. Франсоаз Рение (това е моминското име на майка ми, и когато получих френско поданство, аз взех същата фамилия) не устояла пред съблазните, които й обещавал бракът с източния владетел, и станала негова съпруга. Но това не й донесло щастие, макар тя искрено да почиташе баща ми и да му бе вярна до сетния си ден.

Когато Индия бе залята от вълната на кървавия метеж, баща ми разбра, че става опасно, и изпрати жена си и сина си във Франция. Раджата знаеше, че англичаните отдавна ламтят за неговото съкровено ковчеже и непременно ще скроят нещо, за да си присвоят съкровищата на Брахмапур.

Отначало с майка ми живеехме в Париж много нашироко — в собствен палат, заобиколени от многобройни слуги. Аз учех в елитен лицей заедно с децата на короновани особи и милионери. Но после всичко се промени и изпих до дъно горчивата чаша на мизерията и унижението.

Никога няма да забравя онзи черен ден, когато майка ми, обляна в сълзи, ми съобщи, че вече нямам нито баща, нито титла, нито родина. Само подир година чрез Британското посолство в Париж ми предадоха единственото наследство, завещано ми от моя баща — томчето на Корана. По онова време майка ми вече ме беше покръстила и аз ходех на черква, но се заклех да науча арабски и непременно да прочета бележките, направени от ръката на моя баща в полетата на Свещената книга. Години по-късно осъществих намерението си, но за това ще пиша по-нататък.

— Търпение, търпение — каза Гош и се усмихна лукаво. — Ще стигнем и дотам. Още сме в лиричната част.