Левиатан

Като дете ме учеха на арабски, но учителите бяха твърде снизходителни към престолонаследника и аз не усвоих кой знае колко. По-късно, когато с майка ми бяхме във Франция, изобщо спрях с уроците и бързо забравих и малкото, което знаех. Дълги години Коранът с бележките на моя баща ми изглеждаше като вълшебна книга с магически знаци, неразгадаеми за простосмъртните. Как благодарях после на съдбата, че не съм помолил някой, който знае арабски, да ми прочете писаното в полетата! Не, аз на всяка цена трябваше да разгадая тайната сам. Докато плавах до Магреб и Левант59, отново се захванах с арабския. Полека-лека Коранът започна да ми говори с гласа на татко. Но минаха много години, преди ръкописните бележки (цветисти слова на мъдреци, откъси от стихове и житейски съвети на любящ баща към неговия син) да ми загатнат, че крият някакъв шифър. Ако записките се прочетат в определена последователност, те добиват смисъла на точна и подробна инструкция, но може да ги разбере само онзи, който ги е научил наизуст, много е мислил върху тях и ги е запечатал в паметта на сърцето си.

Най-дълго си блъсках главата над непознат стих:

С кръв бащина обагрен шал
ще донесе вестител на смъртта.

Едва преди година, четейки мемоарите на един английски генерал, който се хвалеше с „подвизите“ си по време на Великото въстание (интересът ми към тази тема е напълно обясним), прочетох за предсмъртния дар на брахмапурския раджа за неговия малък син. Коранът е бил увит в шал! И тогава сякаш прогледнах. Няколко месеца по-късно лорд Литълби изложи колекцията си в Лувъра. Бях най-прилежният посетител на изложбата. Когато най-после видях шала на баща си, разбрах значението на стиховете:

А той със формата си островърха
прилича на висока планина.

А също:

Бездънното око на райска птица
във тайната тогава ще прозре.

Трябва ли да обяснявам, че през всичките години на изгнание аз мечтаех само за глиненото ковчеже, скътало всички богатства на света? Колко пъти съм сънувал как пръстеният капак се отваря и аз отново като в далечното си детство виждам неземното сияние да залива цялата вселена.

Съкровището ми принадлежи по право и аз съм негов законен наследник! Англичаните ме обраха, но не успяха да се възползват от плодовете на своето вероломство. Гнусният лешояд Литълби, който се фукаше с крадените „реликви“, всъщност е бил обикновен изкупвач на задигнатото. Изобщо не се съмнявах в своята правота и се страхувах само от едно — че няма да се справя с поставената задача.

Наистина извърших низ от непростими, страшни грешки. Първата е смъртта на слугите и особено на клетите деца. Аз, естествено, не исках да убивам тези невинни хора. Както правилно се досетихте, направих се на лекар и ги инжектирах с опиум. Исках само да ги приспя, но от неопитност и страх, че приспивателното няма да подейства, не изчислих дозата правилно.

Втората изненада ме чакаше на горния етаж. Когато счупих стъклото на витрината и с треперещи от благоговение ръце притиснах до лицето си бащиния шал, едната от вратите изведнъж се отвори и накуцвайки, влезе стопанинът на къщата. Според сведенията, с които разполагах, лордът трябваше да е заминал, но не щеш ли, той застана пред мен, и то с пистолет в ръката! Нямах избор. Грабнах статуетката на Шива и с всичка сила ударих лорда по главата. Той не падна възнак, а по очи, като ме сграбчи и изпръска дрехите ми с кръв. Под бялата престилка бях с парадната си униформа. Тъмносиният панталон с червени кантове много приличаше на панталоните на служителите от общинската медицинска служба. Толкова се гордеех със своята хитрост, а в крайна сметка тя ме погуби. В предсмъртните си конвулсии нещастникът откъсна от гърдите ми изпод разтворилата се престилка емблемата на „Левиатан“. Забелязах липсата й едва след като се върнах на парахода. Успях да намеря друга, но съдбоносната следа бе останала.

Не помня как се измъкнах от къщата. Не посмях да изляза през вратата, затова прескочих оградата на градината. Опомних се на брега на Сена. В едната си ръка държах окървавената статуетка, а в другата пистолета. И аз не знам защо го бях взел. Потръпнах от омерзение и хвърлих и двете във водата. Шалът беше в джоба на китела ми, под бялата престилка, и сгряваше сърцето ми.

А на другия ден научих от вестниците, че съм станал убиец не само на лорд Литълби, но и на още девет души. Няма да описвам изживяванията си по този повод.