Лий Чайлд

Благодарих на младата жена и влязох в следващия магазин, който се оказа оръжеен. От там купих кутия с двайсет 9-милиметрови патрона тип «Парабелум» за беретата си, плюс резервен пълнител, който побираше 15 бройки. Не пропуснах да проверя дали става за пистолета ми. Всичко беше наред. Мнозинството от хората, които не правят това, все още са живи, но в никакъв случай не всичките. На мястото на патрона, с който бях пробил тиквата на онова кльощаво джудже, сложих нов. Пъхнах пистолета в десния джоб на панталона си, а резервният пълнител и четирите останали патрона — в левия.

С това пазаруването приключи. Не се нуждаех от употребявана стереоуредба, не ми трябваха авточасти. По тази причина бавно се повлякох по алеята на Джанис Чапман към ресторанта. Сервитьорката ме посрещна с новината, че никой не ме е търсил. Поколебах се на място, после свалих слушалката, вкарах няколко монети в процепа и позвъних на централата на Министерството на финансите. Номерът беше същият, който набрах от жълтия телефон в кухнята на семейство Линдзи. Вдигна същата жена. На средна възраст, любезна.

— С какво мога да ви помогна? — попита тя.

— Свържете ме с офиса на Джо Ричър, моля ви.

В слушалката прозвуча същото драскане и почукване, последвано от същата минута мъртва тишина. После се обади младото момиче, което си представях с карирана поличка и бяло поло.

— Офисът на мистър Ричър.

— Там ли е мистър Ричър? — попитах.

Тя веднага ме позна по гласа, може би защото беше същият като на Джо.

— Съжалявам, но не се е върнал. Все още е в Джорджия. Или поне така си мисля.

— Май се тревожите — подхвърлих.

— Ами да, малко.

— Недейте — рекох. — Джо е голямо момче. Може да се справи с всичко, което му предложи Джорджия. Не е алергичен дори към фъстъците.

Оставих слушалката и се насочих към последната маса за двама в дъното на салона. Седнах да чакам Мънро, а хронометърът в главата ми започна да отмерва минутите.

Мънро се появи горе-долу навреме. Час след последния ни разговор, плюс още пет минути шофиране. Паркира колата без отличителни знаци до тротоара, влезе и ме потърси с поглед в сумрачния салон. После откопча горното джобче на куртката си и извади тънкия черен бележник, който вече познавах.

— Задръж го — рече той, докато го поставяше на масата. — И без това никой няма да прояви интерес към него. А и Централният архив няма място за такива неща.

Кимнах.

— Преди малко някакъв полковник ми обясни, че нищо не бива да напомня за неотдавнашните събития.

— И на мен — кимна на свой ред Мънро. — Между другото направо ти е бесен. Обидил ли си го с нещо?

— Силно се надявам.

— Каза, че ще подаде рапорт до Гарбър.

— Никога не ни е излишна хартия за тоалетната.

— Плюс копия докъдето се сетиш. Ще станеш известен.

Закова поглед в лицето ми, може би малко по-дълго от необходимото. Стори ми се, че виждам съжаление в него. После се обърна и тръгна към колата си.

Разтворих малкия черен бележник и потънах в четене.

80

Почеркът на Мънро се оказа стегнат, равен и красив. Запълваше петдесетина малки страници. Системата му беше да записва по два-три разговора наведнъж, да прави обобщение, а след това да преминава към следващите. По тази начин съхраняваше не само суровия материал, но и изводите от него. Така изводите бяха лесни за справка, а суровият материал — за тяхното препотвърждаване. Кръгова система. Сигурна, прилежна, съвестна. Мънро беше добро ченге. Снимката на Рийд Райли си беше там, здраво напъхана в обложката между последния бял лист и корицата. Вероятно я беше използвал за разделител.

Фокусът на всичките петдесет страници беше Джанис Чапман. Оформен преди информацията, че е излизала с Райли. Но не и благодарение на словоохотливостта на самия Райли. Той не беше казал нито дума както за нея, така и за каквото и да било друго. Поведението му по време на разпита беше като на опитен адвокат. Отговорите му се ограничаваха до зададените въпроси: име, чин, служебен номер. Нищо особено за следовател с качествата на Мънро, който си беше направил труда да разпита абсолютно всички военнослужещи от отряд «Браво», измъквайки непознати факти с помощта на изненадващи и често объркващи въпроси, възползвайки се от случайни подмятания. В резултат се беше получил един стегнат и сравнително достоверен преразказ на събитията.