Лий Чайлд

Подчинените на Райли говореха за него по начин, който ми беше познат до болка. Беше прекалено млад, за да се превърне в легенда, и все още недоказал се, за да бъде звезда. Въпреки това притежаваше някаква харизма на знаменитост, дължаща се колкото на баща му, толкова и на собствената му личност. Но не го харесваха. Записаните разговори звучаха лоялно, ала тази лоялност беше по-скоро институционална, отколкото персонална. Обилно напоена с традиционната омраза на пехотинците към Военната полиция. Никой не казваше нищо лошо за него, но не казваше и добро. От това, което прозираше между редовете, започна да ми става ясно, че Райли е позьор и фукльо, небрежен към задачите, с подчертано грубо поведение. Нищо кой знае какво в сравнително спокойната обстановка на Косово, но ако беше с едно поколение по-стар и служеше във Виетнам, кариерата му като нищо можеше да приключи със случаен куршум в гърба или дефектна граната, окачена на колана му. Бях абсолютно сигурен в това. Подобна участ беше застигала и много по-читави хора от Рийд Райли.

Беше безспорно установено, че преди Чапман е бил гадже с Шона Линдзи. Мнозина ги бяха виждали заедно. Също като с Розмари Макклачи преди нея. Бяха ги виждали в различни барове, в ресторанта, в купето на синьото шеви, модел 57-а. В бележките на Мънро се усещаше едва доловимо присъствие на тестостерон. Типично за всеки нормален млад мъж, който проследява успехите на друг млад мъж, особено на нежния фронт, по който се придвижва като булдозер. Просто ей така. Здрасти, чук-чук, мерси, мадам.

А според личния състав на отряд «Браво» тази престижна дейност бе стартирала с Елизабет Деверо. Тя била добре позната в Келам благодарение на посещението си на добра воля в началото на мисията. По онова време се провеждала интензивна подготовка и градските отпуски били забранени, но булдозерът въпреки това ударил джакпота, измъквайки се от базата в късните часове на нощта. Този блестящ успех станал достояние на личния състав по време на първата операция в Косово. С питиета в ръце около лагерния огън. Отново изпитах усещането, че чувам разговора със собствените си уши, прекъсван от сладострастните хихикания на личния състав, който имал какво да каже срещу твърденията на загубеняците от 75-и полк, според които Деверо била лесбийка. Защото вече познавали неустоимостта на своя ас, на своя супермъжкар. Те наистина не го харесвали, но това не им пречело да му се възхищават. Защото той излъчвал индивидуалност и харизма. А може би и хормони.

Записките не съдържаха други интересни неща. Известно време разглеждах снимката на Райли, после затворих тефтерчето и го прибрах в горното джобче на куртката си. След което възобнових чакането.

Останалата част от следобеда се оказа безплодна и безкрайно дълга. Часовете се точеха бавно. Никой не се обади, никой не се появи. Градът беше заспал. В един момент от изток долетя нещо, което приличаше на далечна стрелба. Фойерверките в базата явно бяха започнали. Хапвах пай и пиех кафе. През останалото време просто лежах изтегнат в стола с отворени очи, но полузаспал. Дишах едва забележимо и пестях енергия като животно по време на зимен сън. Местните хора влизаха и излизаха, сами или с компания. Някъде около шест се появиха Джонатън и Хънтър Бренън, които бяха решили да вечерят рано, за да заредят преди купона. Мъдро от тяхна страна, помислих си аз. Вероятно и останалите посетители бяха собственици на барове. Разбира се, сред тях се виждаха и жените, които бяха приключили с чистенето, отбили се тук за чаша кафе. Мракът се спусна над главната улица някъде около седем, а в седем и половина се появиха възрастните съдържатели на хотела. Тя с книгата си, той — с вестника.

Една минута по-късно се обади Стан Лаури и вечерта рязко смени ритъма си.

81

Лаури започна с извинения за закъснялото предупреждение, а след това уточни, че току-що се е чул със свой приятел военен полицай, който служи във Форт Бенинг, Джорджия — постоянната база на 75-и рейнджърски полк. Според него някакъв командирован в Келам подполковник се обадил на шефовете си, за да ги предупреди, че там все още се намират двама майори от Военната полиция — един в базата и един в града. Особено вреден бил този в града, който със сигурност щял да създаде неприятности. Твърдо решени да осигурят безпроблемно пребиваване на сенатора Райли, въпросните шефове веднага изпратили специален екип, който да се погрижи за двамата майори, докато трае височайшата визита. За всеки случай. Според Лаури въпросният екип излетял преди известно време от Бенинг на борда на блекхоук и по всяка вероятност вече бил пристигнал в Келам.

— Военна полиция? — попитах аз. — Те няма да ми се бъркат.

— Не са Военна полиция, а редовни рейнджъри. Наистина опасни типове.

— Колко са?

— Шестима — отвърна Лаури. — Предполагам, че трима са за теб, а другите трима за Мънро.

— Степен на намеса?

— Не знам. Какво е нужно да озаптят човек като теб?