Лий Чайлд

— Повече от трима рейнджъри — отвърнах аз и машинално огледах улицата зад прозореца. Нищо не помръдваше. Нямаше нито коли, нито пешеходци. — Не се безпокой за мен, Стан. Самият аз се тревожа за Мънро, защото тази вечер ще имам нужда от допълнителен чифт ръце. Ако го задържат, нещата ще станат по-трудни.

— Бъди сигурен, че ще го задържат — отвърна Стан. — И теб също. Говори се, че тези момчета никак не си поплюват.

— Ще му се обадиш ли да го предупредиш от мое име? — попитах. — Разбира се, ако вече не са го пипнали. — Продиктувах му телефона на квартирата за командировани офицери и чух драскането на химикалката по хартията. Изчаках го да свърши и попитах: — Твоят приятел в банката откри ли нещо за Алис Баутън?

— Не. Цял ден е бил зает. Но Нили продължава да рови.

— Звънни иМ и иМ кажи да не се мотае, защото ми трябва бърз резултат. Ако случайно съм зает със специалните гости, за които ми каза, нека остави съобщение на сервитьорката.

— Добре, желая ти късмет — рече Лаури и прекъсна връзката.

Излязох навън и огледах улицата в двете посоки. Нищо. Предположих, че рейнджърите най-напред ще ме потърсят в някой от баровете. Най-вероятно в «Бренънс». Би трябвало да съм именно там, ако съм решил да създавам проблеми. Прекосих тясната алея и направих широк кръг около празното място, придържайки се към най-тъмната му част.

И веднага го видях. Зелено хъмви, паркирало точно пред бара. Голямо, добре почистено, биещо на очи. По всяка вероятност планът беше прост, но ефективен. Арестуват ме в бара, натикват ме в хъмвито и ме откарват в Келам. За да правя компания на Мънро, когото вече са заключили. Ще ни държат там до излитането на сенаторския лиър в полунощ, а след това най-искрено ще се извинят за допуснатата грешка и ще ни освободят.

Всеки си има някакъв план, докато някой не му разбие зъбите.

Промъкнах се към ъгъла и предпазливо надникнах през една от витрините на «Бренънс». Заведението светеше от чистота. Столовете и масите бяха подредени по конец, леко извити към централната част, където вероятно възнамеряваха да настанят сенатора и синчето му. Около тях щяха да седнат шефовете на базата, а за по-второстепенните гости беше отделено достатъчно пространство пред бара. От другата му страна стояха Джонатън и Хънтър Бренън, нахранени, отпочинали и готови за действие.

С тях разговаряха трима мъже в бойни униформи. Рейнджъри с внушителни габарити, никой от които нямаше вид на новак. Единият беше сержант, а другите двама — врели и кипели редници, несъмнено със специални умения. Униформите им бяха виждали и по-добри времена, а ботушите им, макар и чисти, бяха доста напукани. Лицата им бяха обветрени и безизразни, покрити с дълбоки бръчки. Професионални войници от най-чиста проба. Което беше доста тъпо определение, защото никой професионален воин не може да бъде от чиста проба. У тях има по малко от страшно много неща. В случая това не беше от особено значение, поне що се отнася до редниците. По простата причина, че командир на екипа беше сержантът. Никога през живота си не бях срещал сержант, който да не е наясно, че военната йерархия над него се състои от цели осемнайсет стъпала, чак до главнокомандващия. И още, че всички те печелят повече пари от него, защото вземат политически решения.

Казано с други думи, каквото и да върши един сержант, над него винаги има осемнайсет групи хора, които само чакат повод да подложат на критика конкретните му действия.

Плъзнах се обратно в мрака, обърнах се и поех към ресторанта.

Бяха останали само трима клиенти. Възрастните съдържатели на «Тусейнтс» и мъжът със светлия костюм, когото бях виждал и по-рано. Три е добро число, но не много добро. За сметка на това демографията беше перфектна — местни хора със собствен бизнес, уважавани граждани, които много лесно могат да кипнат. За възрастната двойка бях спокоен — те щяха да останат тук още часове, най-малкото защото аз щях да чакам някакъв резултат от Нили. Може би също часове.

Спрях пред телефонния автомат в преддверието и потърсих с поглед сервитьорката. Тя поклати глава да ми съобщи, че никой не ме е търсил. Разтворих указателя, намерих телефона на бар «Бренънс» и пуснах една монета в процепа. Насреща вдигна единият от братята.

— Предай слушалката на сержанта — кратко му наредих аз.

Изчаках неизбежната секунда на изненада и несигурност, после чух как апаратът се завърта на плота и слушалката преминава от една ръка в друга.

— Кой се обажда? — попита мъжки глас.

— Човекът, когото търсите. Намирам се в ресторанта.

Не получих отговор.