Лий Чайлд

Тя затвори телефона и откъсна двата изписани листа. Държеше ги с върховете на пръстите си, сякаш пареха. После тръгна към нас. Този зад мен се отдръпна и тежестта в раменете ми изчезна. Сержантът пусна китките ми, а третият се върна на мястото си.

Сервитьорката тръгна по пътеката и скоро стигна до нас, превръщайки се в пети член на малката ни компания. Пръстите иМ прехвърляха листовете един върху друг, а погледът иМ се плъзна по яките на рейнджърите и се спря на сержанта. Човекът, който отговаряше за групата.

— Имам за вас послание в две части, сър — обяви тя.

Сержантът кимна и жената започна да чете:

— «Първо, които и да сте вие, веднага освободете този човек. За да запазите своята чест и тази на армията. Второ: независимо какви са вашите заповеди и какво мислите лично за тях, в крайна сметка той ще се окаже прав, а вие ще сбъркате. Това послание е дело на подофицер с вашия чин, който взема присърце единствено интересите на армията и вашите собствени интереси.»

Мълчание.

— Благодаря — рече сержантът.

Нищо повече.

Нили, рекох си аз. Добър опит.

После сервитьорката се наведе и остави втория лист хартия на масата пред мен. Бързо и точно, както беше оставяла милиони сметки за плащане. Аз го покрих с лявата си длан, а дясната свих в юмрук.

Никой не реагира.

Жената остана неподвижна още миг, после се обърна и изчезна в кухнята.

Повдигнах ръба на хартията с левия си палец, както го правят в покера. По този начин успях да прочета първите два реда от посланието, които съдържаха девет думи. Първата от тях беше латинският предлог per. Типично за Нили. В случая той означаваше според. Следващите осем думи бяха Управление «Човешки ресурси» към Корпуса на морската пехота. Което означаваше, че следващата информация идва директно от източника. Достоверна и точна. Ценна като самородно злато.

И по тази причина трябваше да ми бъде достатъчна.

Оставих ръбчето на хартията да легне обратно върху плота. После я хванах с палеца и показалеца си и я прегънах надве с празната част нагоре. Притиснах сгъвката с нокътя на десния си палец и прибрах листа в горния десен джоб на куртката си. Един пръст под нашивката с името ми, редом с черния бележник на Мънро.

Часът беше девет без десет.

Погледнах сержанта право в очите и кимнах.

— Окей, печелите. Да вървим в Келам.

84

Изнизахме се през кухнята, подредени в индийска нишка. Използвахме задния изход, защото оттам беше най-близо до тяхното хъмви. Сержантът крачеше пръв, а аз бях притиснат между двамата му специалисти. Единият беше опрял длан в гърба ми и ме блъскаше напред, а другият ме дърпаше за куртката. Нощният въздух беше свеж, нито топъл, нито студен. Празното пространство беше претъпкано с автомобили. На петдесетина метра вдясно се бяха струпали хора. Всичките мъже, всичките в униформи, всичките кротки и възпитани. Бяха направили широк полукръг пред вратата на «Бренънс». Като жив ореол зад главата на светия. Или като тълпа зяпачи на бой с петли. Повечето държаха бутилки бира, вероятно купени на друго място, но донесени тук за участие в главната атракция. Предположих, че на сенатора му е адски приятно от това внимание, а синът му се преструва на безразличен.

В сравнение с нормалните автомобили хъмвито изглеждаше широко, тежко и масивно. Каквото си беше в действителност. На почетно разстояние от него беше паркиран масленозелен седан без отличителни знаци. Вероятно взетата назаем служебна кола на Рийд Райли. Наредена до бойната машина с очевидната цел да демонстрира мъжкарското поведение на собственика си. Добър инстинкт, изцяло политически.

Сержантът забави крачка и ние се скупчихме зад гърба му. В следващия миг променихме посоката и се насочихме директно към хъмвито. С умерена крачка. Нито бавно, нито бързо. Никой не ни обърна внимание. Бяхме само четири тъмни фигури, освен това всички гледаха в обратна посока.

Хъмвито не беше заключено. Сержантът отвори лявата задна врата, а специалистите ме притиснаха по начин, който не ми остави друг избор, освен да се кача. Вътре миришеше на брезент и пот. Сержантът изчака специалистите да заемат местата си. Единият седна отпред, а другият зае място на задната седалка, отвъд високия кожух на трансмисията. И двамата бяха обърнати с лице към мен, готови за бърза реакция. Сержантът се настани зад кормилото и натисна копчето на стартера. Двигателят забоботи с типичното за всеки дизел разтърсване. Сержантът се намести удобно, запали фаровете и включи на скорост. Тежката машина подскочи и потегли. Бавно и тромаво, със странно странично люлеене. Пресече празното място и пое към пътя за Келам, плъзгайки се покрай паркираните коли и задната част на участъка. По навик погледна в огледалото за обратно виждане, после извърна глава наляво и се приготви за десния завой трийсетина метра по-нататък.

— Каква е специалната ви подготовка, момчета? — небрежно попитах аз.

— Стрелба по въздушни цели с преносими ракетни устройства — отговори сержантът.

— Значи нямате опит в полицейската работа?

— Не.