Лий Чайлд

Тримата рейнджъри, които ме блокираха, изядоха порциите си последователно. Един ядеше, двама ме наблюдаваха. Бяха доста добри. Много далеч от аматьорското поведение. Сервитьорката вдигна чиниите им. Май усещаше какво става, защото в погледите, които ми отправяше, личеше тревога. Нямаше съмнение на чия страна е. Мен ме познаваше, но другите — не. Аз много пъти иМ бях давал бакшиши, а те нито веднъж.

Шумът навън се усилваше.

Телефонът мълчеше.

През следващите няколко минути мислех за тяхното хъмви. Като всяко друго хъмви по света то беше оборудвано с голям дизелов мотор, производство на «Дженеръл Мотърс». Като всяко друго хъмви по света то имаше тристепенна автоматична скоростна кутия, а общото му тегло надхвърляше четири тона. Което означаваше, че максималната скорост, на която е способно, е някъде около сто километра в час. Като всяко друго хъмви по света. Давах си сметка, че това постижение е далеч от скоростта на спортните автомобили, но си давах сметка и за още нещо — придвижването с него е петнайсет пъти по-бързо, отколкото пеша. А това беше добре.

Продължавах да чакам.

Малко след осем и половина се случиха три неща. Първото беше нещастно стечение на обстоятелствата, второто беше безпрецедентно, а третото се получи доста тромаво.

Първо: младата двойка си тръгна. Момичето с хубавата рокля и момчето със спортното яке. Момчето остави пари на масата, хвана момичето за ръката и го изведе навън. Достатъчно бързо, за да не допусна, че следващата точка от програмата им предвижда вечерна молитва в църквата.

Второ: възрастните съдържатели на хотела също си тръгнаха. Тя затвори книгата си, той сгъна вестника си, после и двамата се изнизаха през вратата. Вероятно се прибираха в хотела. Далеч по-рано от обикновено. Без видима причина. Или по силата на внезапната интуиция, че старият Райли ще отмени нощния си полет и ще остане да пренощува в града.

В този момент сервитьорката беше в кухнята. Което означаваше, че в салона останаха едва четирима посетители, единият от които бях аз. А останалите трима — моите детегледачки.

— Сега сме си само ние — усмихна се сержантът.

Не му отговорих.

— Никакви представители на цивилизацията — добави той.

Отново замълчах.

— Освен това сервитьорката не е от породата, която хленчи. Тя е съвсем наясно, че това място може да попадне в черния списък всеки момент. За месец, за два, а може би за много повече. Достатъчно дълго, за да се включи в списъка на онези, които чакат на социални помощи.

Беше се привел над масата, доста по-близо до мен. И ме гледаше право в очите. Двамата му асистенти също смениха позите: лакти на коленете, свободно увиснали ръце, приведени напред и леко разкрачени. Без да отделят погледи от мен.

После се случи и третото нещо.

Телефонът иззвъня.

83

Рейнджърите се оказаха добри. Даже много добри. Телефонът беше антика — от онези с голям метален звънец под капака, който звъни в продължение на цяла ленива секунда, преди да премине на кънтене за още една ленива секунда, а след това да спре. Операцията се повтаря без ограничения — докато някой вдигне или онзи, който се обажда, реши да се откаже. Един старомоден успокояващ звън, познат от сто години. Но в случая нещата се развиха по друг начин. Рейнджърският екип се раздвижи още преди да заглъхне първият звън. Този вляво скочи на крака, стрелна се зад мен и опря длани в раменете ми, като едновременно с това рязко наклони облегалката назад. Така се озовах в крайно неудобно положение, неспособен да предприема каквото и да било. В същия миг сержантът се наведе през масата, сграбчи китките ми и ги прикова към плота. Третият стана от мястото си, сви юмруци и зае позиция в центъра на пътеката, готов да реагира на всеки опит за съпротива.

Добро изпълнение.

Аз не оказах съпротива.

Останах на мястото си, без да помръдвам.

Всеки си има план, включително и аз.

Телефонът продължаваше да звъни.

Три позвънявания по-късно сервитьорката най-после излезе от кухнята. Спря за миг да огледа ситуацията, после се плъзна покрай рейнджъра на пътеката и тръгна към телефона. Вдигна слушалката, послуша за миг, погледна в моя посока и започна да говори. Сякаш описваше положението, в което се намирах, с всички подробности.

Вероятно на Франсис Нили.

Всъщност надявах се да е така.

Жената млъкна и започна да слуша. После тикна слушалката между ухото и рамото си, извади бележника за поръчки и започна да пише. Това занимание продължи дълго време. Сякаш пишеше есе. Запълни една страница и започна втора. Боецът зад мен продължаваше да ме притиска към облегалката. Сержантът правеше същото с китките ми. Третият се приближи още малко. Устните на сервитьорката описваха странни чупки. Сякаш повтаряше трудни за произнасяне думи. Най-накрая спря да пише и започна да преглежда бележките си. От начина, по който примигваше и преглъщаше, беше ясно, че по-трудната задача все още иМ предстои.