Линията на бляновете

— Аз съм от Трите планети, бурлати. От Трите сестри, както някога ги наричаха. Това бяха заядливи сестри, но те не хвърляха око на чужди светове. Ние бяхме на границата на сектора и атаката на Сакра се стовари върху нас.

— Забавно — каза бурлатито.

— Бяха прекалено много, смазаха отбраната. Крайцерите от Тера не успяха да дойдат навреме. Качиха децата и част от жените в товарни кораби — ние имахме добър търговски флот. Голяма част се добра до Алтос. Двеста милиона гърла, бурлати! На Алтос ни ненавиждаха, останалите светове не ни приемаха. Бащите ни загинаха в боевете с жабите — не най-приятният вид смърт. Изгориха Трите сестри с мезонни бомби — нямаше друг изход. Сега те не са нужни никому.

— Буферна зона.

Кей замълча. Прекара длан през брадичката си, сякаш проверяваше колко хубаво се е обръснал.

— Знаеш ли, плаках, когато последният свят на Сакра изчезна в огъня. Плаках, защото не бях успял да си отмъстя. Прекалено дълго пораствах…

— Забранено ми е да те убивам — каза бурлатито. — Ти си необходим на Къртис Ван Къртис.

— Знам. Бурлати, майка ти е пасла трева и се е мила с топла вода. Баща ти е бил последният в строя. Децата ти ровят канавки в полето.

От пръстите на бурлатито се подадоха ноктите. Гласът му стана тънък като звук от флейта:

— Рискуваш, човеко. Дори дългът не отменя честта…

— Кузуар буул-рати, к, хаа! К, хаа, буул!

— Хазар, кхомо! - по-скоро пропя, отколкото изговори, бурлатито.

Къртис Ван Къртис скочи от креслото. С два скока достигна центъра на кабинета: това място, където във въздуха се преливаше мъждукане в цветовете на дъгата.

— Аравия, полигона — изкрещя той, изваждайки от джоба на панталоните си малък, подобен на играчка пистолет. Къртис знаеше, че няма да стигне навреме.

И наистина не успя.

Кей седеше край трупа на бурлатито. В смъртта си то бе изгубило и силата, и величието си — от пет крачки би могло да бъде сбъркано с умряла крава от северна порода. Тялото се бе свило, заемайки най-желаната за четириноги същества поза. Озъбената муцуна се бе впила в пясъка. Само двете дълбоки бразди под неподвижните крака не си пасваха с мирния облик.

— Какво се случи, момче? — попита Къртис, скривайки пистолета. Кей леко се обърна към него. До този момент изглеждаше напълно невредим, обаче сега Къртис видя дълга, но не дълбока рана върху корема.

— Струва ми се, че той претърпя спонтанно спиране на сърцето — меко каза Кей. — За щастие, успя да ме научи на всичко, което смяташе за необходимо и което знаеше.

Къртис се наведе, повдигна главата на бурлатито и погледна мъртвото му лице. То изглеждаше малко учудено.

— Спонтанно, казваш? Горкият Аггаш искрено вярваше, че невъоръжен човек може да убие бурлати само по един начин. Все не ми оставаше време да разсея заблудата му. Вземи, Кей.

Той му подхвърли лекото си сиво сако. Кей мълчаливо притисна тъканта към корема си.

— Откъде знаеше за рефлекторните точки?

— Имах приятел, преживял Смутната война.

— Ясно. Аггаш беше ценен сътрудник.

— Значи е достоен за церемониално погребение.

— Бурлати, умряло от човешка ръка? Ти се шегуваш, Кей.

— Нима някой е споменавал за ръка? Или за убийство?

— Май не… Поне знаеш ли какво му каза?

Кей поклати глава.

— Разреши му да си близне от екскрементите ти.

— Само това? — каза Кей, ставайки от пясъка, той хвърли сакото на Къртис върху трупа и то случайно падна на лицето на Аггаш. Без сам да знае това, Кей се изхитри да унизи бурлатито и след смъртта му.

10

Каквото и да беше мнението на Къртис за случилото се, той повече не се върна на тази тема. Двама лекари — млади на вид, но прекалено съгласувано работещи — затвориха раната на Кей и му инжектираха няколко ампули с непознати препарати. Тънък слой аерозол довърши работата.

— Ще издържи ли два дни? — полюбопитства Къртис.

— О, поне две години — сви рамене единият от лекарите, фамилиарният тон само затвърди мнението на Кей, че тези „младежи“ неотдавна са преминали през аТан.

Сега Кей почиваше в стаята си. Вечерта зад прозорците се сгъстяваше — ритъмът на живот се определяше от денонощния цикъл на кулата.

Силикоидът се появи, когато Кей вече бе започнал да задрямва.

— В двубоите с органични форми на живот понякога бурлатитата използват отровни нокти — съобщи той вместо поздрав.

— Той нямаше време да отдели отрова, а и лекарите ми инжектираха някакъв токсинопротектор. Но въпреки това — благодаря.

— Ще разрешиш ли? — силикоидът заплува към дивана и преди Кей да успее да се учуди, седна до него, извивайки цялото си тяло. Кей лекичко се отдръпна — от каменното туловище прииждаше горещина. — Нека да помълчим в памет на отишлия си живот — тържествено произнесе силикоидът.

Кей помълча две минути. После попита:

— Трудно ли ти е да създадеш екран?

— На близко разстояние е лесно. За съжаление ти не можеш да се приближиш… Готово, защитени сме от каквото и да било подслушване.

— Дори от това, което осъществява Артур Къртис?

— Да.

— Ти си толкова сигурен, че имам думи, предназначени за теб?

— Да. Говори.