Линията на бляновете

Отвътре дървеният павилион се превърна в каменен замък. Огромната зала напомняше на Кей за Църквата на Единната воля, където го бяха водили в детството му, и предизвикваше объркани чувства на трепет и неприязън. Краката му се оплитаха в сухата тръстика, покрила пода. Сводестият таван превръщаше нейното шумолене и звуците от стъпките в равномерен шум.

Къртис Ван Къртис седеше на кръгла маса и енергично нарязваше парче печено месо. При вида на Кей той се понадигна от мястото си:

— Настанявайте се, Кей! В чест на тазсутрешния ви подвиг ще вечеряме мечешко месо.

Неволно усмихвайки се, Кей седна на масата. Той не се съмняваше, че Къртис е наблюдавал тренировката, интересуваше го само дали на ръката на бурлатито наистина е имало таймер, или Къртис е подал сигнал, предотвратяващ кръвопролитието.

— Хареса ли ви инструкторът ми?

— Никога не съм предполагал, че бурлатито може да умре от удоволствие.

— Сигмообразната жлеза? Да, те умират в екстаз… ако някой има достатъчно сила, за да пробие кожата им. Хормони, хормони… Старият мечок пропусна да ви уведоми, че освен с тлъстина, сигмообразната му жлеза е защитена още и с присадена метална пластинка. Иначе някой от неговите ученици би му видял сметката. А как обича удара в черния дроб! Това си е негово откритие, бог знае колко хора са загинали, докато той усъвършенства майсторството си… Сипвайте си от виното, Кей.

Поглеждайки бутилката с нежно синя течност, Кей поклати глава:

— Позволете да си налея от вашето, Къртис. Започнах да се отнасям по-внимателно към черния си дроб.

— Направете ми това удоволствие, Кей.

След глътка от гъстата жълта течност Кей поклати глава. Да, това беше добър сорт…

— Къртис, нима инструкторът ми е чак толкова стар?

— Бурлатито? Да, участвал е в Смутната война. Връстник ми е. Религията им забранява да се възползват от аТан, но тази раса и без това не живее малко.

— Знам доста неща за тази война. Те са били в съюз със Сакра. Осигурявали са смазването на нашите планетарни бази. Ако не са били бурлатитата, то Сакра не би доживяла до конфликта на Трите планети.

— Само не ровете из стари рани. Вашия свят са го изпепелили големите бели жаби, а не големите тъмнокафяви мечки. Не искам от вас да обичате моя инструктор, но заниманията с него са ви необходими. Още един ден тренировки — а от утре започвате да репетирате легендата заедно със сина ми. Между другото, ето го и него…

Кей се обърна. От разтворилата се врата, отвъд която имаше море и слънчева светлина, към тях вървеше Артур Ван Къртис, неговият клиент.

Неговата съдба.

Артур беше на дванайсет години… биогодини — коригира се Кей. Той беше мургав, тъмнокос юноша. Лицето му беше познато на Кей до болка.

Много, много силна болка от алгопистолет…

На Кей му провървя — Ван Къртис не гледаше в него. Той се усмихваше, наблюдавайки единствения си наследник. Впрочем, имат ли наследници безсмъртните? Гримасата върху лицето на Кей се запази само за секунда — прекалено дълго се бе учил да оцелява.

— Привет, тате — произнесе Къртис-младши. — Здравейте, Кей. Знам, че вие сте най-якият охранител в света. Ще успеете ли да ме защитите?

Сега, когато Артур Къртис беше до него, приликата леко се разсея. Той беше мъничко по-млад от момчето, убило Кей на Каилис. Съвсем малко, но на такава възраст това е достатъчно. Дрехата му, спортен екип от зелена коприна, бе излязла от ръцете на водещ моделиер, а не фабрикувана на конвейер от пластмаса, предадена за вторични суровини. Независимо от ранната си възраст той беше очевидно по-силен и мускулест, защото зад него стояха парите, а зад парите — най-добрите в света храна, треньори и масажисти. И в очите му се четеше не глухата омраза на преследвано зверче, а непоколебима увереност и властност.

— Разбирам, че не съм в най-добрата си форма, нещата се развиха не съвсем според очакванията — продължи Артур. — Обаче наскоро се удавих, съжалявам. И така, захващате ли се?

Къртис-старши се усмихна накриво. Кей стана, направи крачка към Артур. Да, по-млад е, по-як и с различен поглед. Останалото си е същото.

— Знаеш ли какво е това телохранител? — попита Кей, като се молеше на бога гласът му да е спокоен и безизразен.

— Разбира се.

— Лягай!

Артур продължаваше да стои, гледайки Кей. Последвалият тласък го повали на земята.

— Когато кажа „лягай“ — падаш — каза Кей, надвесен над събореното момче. — Когато кажа „скачай“ — скачаш. Защото никога, освен днес, няма да ти го кажа просто така. Всеки път от това ще зависи животът ти… Скачай!

Къртис-младши скочи на крака. Направо от пода. И застина пред Кей.

— Не бива да удряте сина ми — каза отзад Ван Къртис. И Кей усети, учудващо ясно, че между плешките му е насочено дуло.