Линията на бляновете

— Бурлатитата са намерили слабото ви място, камъче. Структурите, които генерират силовото ти поле, са неустойчиви. Забавно за раса, побъркана на тема стабилност и баланс на силата, нали? Звук с определена честота и сила влиза в резонанс с тях, а после е достатъчен дори и слаб тласък, за да се превърнете в неподвижни, безпомощни, макар и все още мислещи камъни.

— Какъв е този звук?

— Не мога да го издам. Нужно е гърло на бурлати.

— Може би лъжеш?

— Може би.

— Защо ми разкри тази тайна?

— Хората почти не са воювали с вас. Вие живеете на такива планети, където ние по собствено желание не си пъхаме носа. Империята на хората има едни интереси, Основата на силикоидите — други. Те не се пресичат. А ако все пак започне война, няма да вземем да хвърлим срещу вас тълпа певци-скопци. Лазерният пистолет изравнява шансовете ни, фузионният бластер ще ми даде сто точки преднина. Трябва да си бурлати, побъркан на тема сила, за да търсиш преимущество в ръкопашна схватка със силикоидите.

— Това ни потискаше, Кей — произнесе силикоидът с нещо между шепот и шумолене. — Ние не обичаме неясните ситуации.

— Да, и аз си го помислих. А какво ще ми кажеш ти, силикоиде?

— Къртис Ван Къртис купи от псилонците прототипа на аТан за две хиляди и петстотин кредита.

— Но по онова време тази цена…

— Е била също смайващо ниска. След година и половина псилонците капсулираха своята зона на космоса. Това е всичко. Казах, каквото можех. Дългът ми пред Къртис ще се изплаща още много дълго време.

Въздухът се залюля, когато защитният екран изчезна. Силикоидът се издигна нагоре. От дивана се носеше лек мирис на опърлена кожа.

— Отдадохме дан от тишина за отишлия си. Толкова чиста тишина, колкото той заслужаваше. А сега, Кей, Артур Ван Къртис те очаква. Трябва да поработите.

Влизайки в стаята на Артур, Кей си спомни за приюта. Блокът „Джи“, заедно със своето многоетажно спално помещение, с учебния и възстановителния си модул, би се побрал във всяка от стаите на Къртисмладши. Например в тази — овална зала, декорирана с гоблени в преобладаващи тъмни тонове. Кей не се комплексира по този повод. Алтос му бе дал единственото, което можеше — живота. Кей просто си спомни за детството си.

— Здрасти, тате — каза Артур. Той седеше на пода в стойка „лотос“, затворил очи и отпуснал ръце на коленете си.

— Обърка се, това съм аз — каза Кей, сядайки на пода до Артур.

— Знам, че си ти. Но нали възнамеряваме да свикнем с легендата?

— Правилно. Здрасти, синко.

Без да отваря очи, Артур се намръщи.

— Не мисля, че ще ми викаш „синко“. По-скоро — „малкия“.

— Не си познал.

— Добре, да помислим… Ти си досаден и скучен, доста самодоволен, трепериш над всеки кредит, стараеш се да възпиташ от мен достоен търговец. Наричаш ме „сине“. Или се обръщаш към мен по име.

— Добре, синко. Как ти е галеното име?

— Какво? — Артур отвори едното си око.

— Когато се съживим, аз трябва да проявя море от емоции. Според легендата това ще е първият ни аТан. Каквато и суха стипца да съм, не върви да кажа „сине мой, Артур“. Как те е наричал баща ти… е, когато ти…

— Сине — Артур се усмихна и отново затвори очите си.

— Аха. Добре, това ще го решим на място. Къде живеем?

— Ендория. Имаме къщичка на брега на океана…

— …Два етажа, лозе, площадка за флаер…

— …Оставяш си кораба на държавното пристанище, то се намира по-далеч от Ендория-плюс, но е значително по-евтино…

— …Ти си преминал задължителния учебен курс в частен колеж от средна ръка, а после съм решил лично да се заема с възпитанието ти…

— …Майка ми се грижи за финансовите дела на компания „Овалд и син“ и никога не лети с нас. Понякога й изневеряваш, а на Рух си имаш постоянна любовница. Аз се правя, че не го знам.

— Ще мине — кимна Кей. — Официалната част я знаем. Нека да си поговорим за нещата, които не са отразени в инструкциите.

— Обичаш да се презастраховаш — с явно удоволствие отбеляза Артур.

— Разбира се. Длъжен съм. Каква храна обичаш най-много?

— Тазианско желе.

— Синът на един дребен търговец няма как да го е опитвал.

— Защо? Превозвали сме желе от Тазия на Тера. За самия Къртис Ван Къртис. И сме оплюскали двата процента, които се броят за транспортни разходи.

— Да допуснем. Какво не обичаш?

— Сандвичи с кашкавал.

— Защо? — обърка се Кей.

— Ами просто не ги обичам!

Кей кимна. Стана, с труд изпъна схванатите си нозе. Артур продължаваше да седи като вкаменен.

— Два-три въпроса извън легендата. Що за стая е това?

— Зала за медитация. Защо питаш?

— Просто така. Имаш ли братя?

— Доколкото ми е известно — не.

— Бил ли си извън Тера?

— Това вече е трети въпрос.

— Добре, да продължим.

Кей обиколи Артур.

— Страх ли те е от тъмнината?

— Не.

— От високо?

— Не.

— От смъртта?

Артур обърна глава. Очите им се срещнаха.

— Естествено, че не, тате — с леден глас изрече момчето.

— А от мен страх ли те е?

— Когато се напушиш с треб.

— Никога не съм опитвал.

— Всички търговци пушат треб. Зад завесата, в сандъчето от кост, има един пакет. Вземи го.