Линията на бляновете

Мъжът погледна към канавката. Тя беше близо, а той беше на открито място. Сви юмрука си, скривайки пистолета. — Как предлагаш да се уреди всичко? — Много просто. Вземи станера от кобура ми. Сам го вземи — не ми трябва куршум в гърба. Пистолетът е в джоба на шлифера. Там са и наличните пари. Не са много, но за никого няма да са излишни. Аз ще се върна при сина си. Когато си отидете — така, че да ви видим — ние бързобързо ще се изнесем оттук. Мъжът изхъмка, извади пистолета и парите и бързо ги пусна под гръдния щит на бронята си. — Ако не беше руснак… Да не ме лъжеш? — Провери! — Кей беше самата любезност. — А говориш ли нашия език? — Говоря лошо, но всичко разбирам - с леко забавяне отвърна Кей. — Върни се в канавката си…

5

Останаха в канавката още половин час, докато не утихнаха шумовете и подсвиркванията и малките групи не си тръгнаха към вилите.

— Как успя да ги навиеш? — попита Артур, който още лежеше по гръб, без да обръща внимание на водата — вероятно му се струваше топла.

— От всичко по малко. Ласкателство, заплахи, блъфове, подкуп, национализъм.

— Какво?

— Е, имам малко руска кръв. И заложих на това — „руснаците никога не убиват своите“.

— Истина ли е?

— Това са празни приказки. Даже е обратното. Но ласкае и помага да се запази достойнството. Изговарял съм тази фраза поне двайсетина пъти, като само съм променял националността. Обикновено върши работа, ако противникът иска да има повод за отстъпление. Разбираш ли, национализмът винаги е само повод. И той може да бъде използван във всяка страна. „Ние сме мирни“ — „ние сме мъжествени“. „Ние сме трудолюбиви“ — „ние сме мързеливи“. Обясняваш всяко нещо с националния или расовия характер — и неприятностите ти се разминават.

— Забавно — реши Артур, след като помисли малко.

— Да, бе, страшно забавно. Дай ми пистолета си, в теб ще остане станера. Прикривай ме отзад. Кей се изправи и с бърза крачка, с пистолета в отпуснатата си ръка, тръгна в противоположната на селището посока. Артур, озъртайки се, го последва. Но никой не стреля в тях.

След три часа излязоха на хубав бетониран път и повървяха по него — за кратко, докато съвпадаше с тяхната посока. Към този момент дъждът бе измил от тях мръсотията и голяма част от въодушевлението от победата.

— На трийсет километра от столицата им е пълна пустиня — тихо ругаеше Кей, — а те воюват за правото да воюват за някакви острови! Ти видя ли тези острови на картата, Артур?

— Не…

Кей се обърна и поклати глава.

— Трябва да си починем. Но не тук. Напред, Артур, чака те Граал. Какво сте забравили там?

— Монета от половин кредит — намусено отвърна Къртис-младши.

…След още час, докато се промъкваха през засято, но необрано поле (дъждът и разкисната почва явно не вредяха на местните житни растения), те попаднаха на оградена с метална мрежа къща. Сградата беше ниска, сива, почти без прозорци, явно необитаема.

— Ежедневието на фермера — изрече Кей, разглеждайки зданието. — Свинарник или хамбар. Обичаш ли бекон?

— Какво се развесели?

— Аз работя, Артур. Да вървим.

През прегънат участък от мрежата се вмъкнаха в двора. Намериха входа — желязна врата, плъзгаща се на колелца.

— Чук-чук! — силно се обади Кей, докато отместваше вратата. От тъмнината проблесна лъч.

Те отскочиха от двете страни на вратата. Други изстрели не последваха. Кей леко махна с ръка — вдясно и веднага назад. Артур послушно свали каскета, закачи го на дулото на пистолета си и го подаде през отвора на вратата. От изстрела нещастната премяна за глава пламна. И в този момент Кей се шмугна в тъмнината.

Не се наложи Артур да чака дълго. Поредица избухвания на виолетови мълнии осветиха плевнята.

— Влизайте, сър Артур, всичко е наред. Справедливостта е възстановена. Силата послужи на Истината.

Пристъпвайки след Кей, Артур възкликна:

— Хей! Ти знаеш легендата за Артур и Кръглата маса!

— Не ми се полага да споря с вас — отвърна Кей, измъквайки от плевнята тялото. Леко приведен, той теглеше убития за краката. Миризмата на изгоряло месо накара Артур да се отдръпне.

— Поне проблемът с прехраната е решен — спирайки до вратата, каза Кей.

— Аз няма да ям — бързо отвърна Артур.

— Там до стената има торба, тъпчо. Виж какво има вътре, аз сега се връщам.

Кей продължи движението си. Убитият беше старец, дългите му побелели коси се влачеха през мръсотията, а по тях се лепяха боклуци.

Когато Кей се върна, Артур отваряше бурканите с консерва.

— Тук има само ядене и две бутилки бира — обяви той.

— Покойният искаше да оцелее, но и ние искаме същото — направи равносметка Кей. — Не е лошо местенцето, а?

Плевнята се оказа фермерски хангар. До стената бяха наредени тромави големи машини, в ъгъла бе сивият куб на зарядното устройство. Кей го проучи и поклати глава. Влезе в една от машините, после в друга…

— Ще ядеш ли, Кей?

— Разбира се.