Линията на бляновете

Кей, продължавайки да се хили, превключи пистолета на единична стрелба. И обясни:

— Ясно беше, че има засада. Реших, че ако малко постоим там, нервите им няма да издържат и ще започнат да се приближават. Елементът изненада пропадна.

— А аз реших, че си ги избил всичките.

— Не, какви ги говориш. Никого не съм убивал. Две-три изгаряния.

Кей свали каскета си, нахлупи го на Артур и пропълзя на няколко метра по-нататък по канавката. Обърна се към Артур и направи странен жест — махна с дланта си нагоре и бързо я дръпна обратно.

Артур разбра жеста еднозначно. Обърна се по корем, застана на колене и моментално се подаде навън от канавката.

Запукаха куршуми. В този момент, след като хвърли на Артур мълниеносен злобен поглед, навън изскочи Кей. Пистолетът му изплю две огнени струи и наред с изстрелите се чуха и нечии викове. Преди още стрелците да променят посоката на стрелба, Кей вече бе изчезнал в бетонния окоп. Веднага запълзя към Артур.

— Какви ги вършиш, момче?

— Но ти…

— Помолих те да сложиш каскета върху цевта на пистолета или върху пръстите на ръката си и да го повдигнеш. Запомни, никога няма да те накарам да си рискуваш живота. За подобни неща съм тук аз. Разбираш ли?

— Ще го имам предвид — тежко дишайки, обеща Артур.

Кей мълчаливо му нахлупи каскета върху очите и му обърна гръб. Обаче Артур продължаваше да го вижда — през идеално кръгла дупка от куршум.

Стрелбата утихна.

— Хей! — събирайки длани пред устата си, извика Кей. — Кой е старшият при вас?

Изплющя самотен изстрел. После някой отговори:

— Аз съм старшият. Какво искаш?

— Може би ще сключим временно примирие и ще поговорим?

— Какво примирие, по дяволите? Излизайте с вдигнати ръце! Ние тук сме трийсет души!

— И ти искаш да рискуваш живота на половината от тях?

— Какво предлагаш? — вече по-спокойно отвърна събеседникът му.

— Ще стана и ще направя десет крачки напред. В ръцете ми няма да има оръжие. Приближи се — и да поговорим.

— Ставай!

— Дай ми дума, че в мен няма да стрелят.

— Добре — чу се след кратка пауза.

Кей се порови из джоба си и измъкна малък металически конус — шокова граната. Подаде я на Артур.

— Умееш ли да я използваш?

— Да.

— Ако ме застрелят, притисни я към челото си и я активирай. Какво, не ти ли е ясно? С „Конвоя“ няма да можеш да се застреляш. Да се измъкнеш без мен — също.

— Добре — Артур взе гранатата.

— Поздрави баща си — Кей се изправи.

Постоя секунда, очаквайки изстрела. После сви рамене и направи няколко крачки напред. На вратата на диспечерската кабина се появи силует.

Срещнаха се на средата на пътя — Кей и невисок мъж в лека броня. Оценяващо се огледаха един друг.

— Кои сте вие?

— Търговци от Ендория. Летях със сина си, корабът ни се взриви.

— И накъде бяхте тръгнали?

— Към Каилис.

— Не ви е провървяло.

— И още как.

Мъжът явно се чувстваше неуютно. Кей се държеше твърде свободно и прекалено дружелюбно.

— Какво мислите за нашите проблеми?

— Честно? Не ни пука за тях.

— Руснак ли си? — поинтересува се мъжът.

— Съвсем малко.

— Ще дойдете ли с нас?

— Трябва да се доберем до космическото пристанище. Ние не воюваме.

— Видях как не воюваш. Добре, давайте оръжието, документите, парите и изчезвайте.

— Картите на „аТан“ няма да ви дадат нищо. Имперските документи не могат да се подправят.

— Тук се води война, търгаш. Сърди се на съдбата си, че коритото ти се е разбило наблизо. Давайте оръжието.

— Няма да се справим без него. Вземете единия пистолет и единия станер.

— Ти, какво, и тук ли си решил да търгуваш? — Мъжът в бронята беше смаян.

— Имаш двайсет и двама-двайсет и трима души — започна Кей. — С броня са двама, ако броим и теб. Оръжията ви са ловджийски винтовки с обикновени куршуми и с дум-дум, две пушки със сачми, три станера, от които дори не стреляха. Заряди ли няма?

Предводителят на бандитите мълчеше.

— На четири от твоите момчета леко им подпалих ръцете, а на един — корема. Още един, страхувам се, няма да може да вижда с дясното око. И имай предвид — не стрелях да ги нараня. Просто охлаждах страстите. Всички заедно ще успеете да се справите с нас, но половината от вас, не по-малко, няма да узнаят за това.

Мъжът разтвори юмрука си. Късата тръбичка можеше да е пистолет за еднократно ползване… а можеше и да не е.

— Щом си толкова печен, какво ще направиш с куршум в корема?

— Ще те наплюя в лицето и ще ти кажа, че руснаците никога не са убивали своите.

— Надяваш се на аТана си?

— Моето безсмъртие приключи. Но синът ми има. Той ще се върне и ще отмъсти.