Линията на бляновете

— Документите и ориентационните брошури ще получите от охраната — сухо обяви съществото, изоставайки. — Езици за общуване на планетата: стандарт, руски, немски, корейски. Фирмата „аТан“ ви пожелава здраве и щастие.

Взеха новите си документи и тънките сиви брошури с описанието на планетата. Охраната отвори бронираните врати и Кай и Артур излязоха в дълъг тъмен коридор, водещ от подземните помещения на компанията към повърхността на планетата. В далечината едва се забелязваше слънчевата светлина.

— Разбрах кое не беше наред — неочаквано каза Артур. — Закуската трябва да бъде от местни продукти. Освен…

— Освен какво?

— Случаите, когато това е опасно.

— Погледни в брошурата! — Кей измъкна „Конвоя“ и превключи предпазителя на автоматична стрелба. — Не знам почти нищо за Инцедиос.

— Аз знам — Артур се спря. — Трябваше да ме попиташ, тате. Тук вече трети месец се води гражданска война. И се използва биологично оръжие.

4

Тунелът излизаше на гладко каменно плато. Бетонната площадка за флаери беше празна, по нисичката декоративна ограда около нея се бяха налепили мокри листа, отворената врата към диспечерската кабинка бавно и безшумно се люлееше от вятъра. Пръскаше лек дъждец. Бледожълтото слънце над хоризонта почти не грееше. В далечината се редяха разположени на голямо разстояние една от друга вили; не изглеждаха добре, имаха вид на изоставени.

— Добро утро — каза Кей на дъжда. Държеше „Конвоя“ до бедрото си. — Защо тия нещастници не ни предупредиха?

— Нима си ги попитал? — Артур си сложи качулката на якето, мушна ръце в джобовете. — Обидиха се, че имаме куп пари, а не продължихме аТана си. Дадоха ни брошури с информация, нахраниха ни. А и какво щеше да се промени? Ние и сега можем да се върнем и да продължим договора. Те на това и разчитат.

— Само че на нас не ни трябва подобно нещо… — Кей шумно издиша. — Всичко изглежда спокойно. Прочети ми последния раздел от брошурата.

— Веднага, татко — леко превземайки се, отвърна Артур. — Планетология, икономика, политология, култура… Ето. Оперативна обстановка. Конфликт между две групи от населението на Великорусия… тя заема целия този континент. Едната страна е за връщане със сила на Лазурните острови, наричани също островите Джен Ши, окупирани преди седемнайсет години от княжество Сегун. Другата страна е за продължаване на мирните преговори по териториалните спорове. Първите ги поддържа Кайзерленд, вторите — естествено, Сегун. Войната се води по цялата територия. Преди месец двете страни са започнали да прилагат дум-вирус и биотерминатор. Приблизително количество на жертвите — четири милиона. Прогнозите са неясни. Имперските власти спазват неутралитет. В настоящия момент основните сблъсъци са за контрола над Китеж… това е столицата.

— Поздравявам те, Артур — Кей извади от брошурата си карта и я разгъна. — Ние сме съвсем близо. На трийсет километра от града.

— А космическото пристанище на Империята?

— Симетрично на нас от другата страна на Китеж.

— Аха…

Те се спогледаха и Кей почувства секундна симпатия към Къртисмладши. Момчето далеч не бе от най-лошите му клиенти. Половината от възрастните мъже сега биха проклинали целия свят и щяха да изискват да се осигури, гарантира, създаде безопасност.

— Е, и накъде ще поемем? По правата или по дъгата?

— Само Бог знае — Кей отново се огледа — Китеж е някъде там, колко ще ни се наложи да изминем по дъгата?

— Деветдесет и четири километра — след секундна пауза отвърна Артур.

— Математик… Смятай ги сто. Прибави още петдесет процента заради липсата на пътища.

Кей пусна пистолета в джоба на шлифера си и отметна назад глава. Въздухът ухаеше само на дъжд и на изгнили листа, но това нищо не значеше — всъщност дум-вирусът нямаше никаква миризма.

— Все едно, по-безопасно е да се заобиколи градът — каза Артур.

— Естествено. Ще вървим поне три дни. Храна нямаме. Ваксиниран ли си срещу дум-вируса?

— То се знае.

— Аз също съм се ваксинирал… — Кей направи пауза — Но не в това тяло.

Артур сви рамене — това не бе негов проблем — и попита:

— Така че накъде тръгваме? По дъгата?

— Накъдето ни излезе късметът… Залегни!

Къртис-младши падна толкова рязко, сякаш са му подкосили краката. Кей, приклекнал над него, измъкна пистолета си и застина.

Артур лежа неподвижно цяла минута, после извърна изцапаното си лице и с недоумение погледна Кей.

— Сторило ми се е — без да сваля пистолета, съобщи Кей.

— Ти, малоумник такъв… — закрещя Артур, загубил самообладание от яд.

— Не, не ми се е сторило — каза Кей с облекчение. Над гърба на Къртис-младши премина ветрило от виолетови избухвания, което го накара отново да се притисне към земята. В следващия момент двамата се отдалечаваха с нещо средно между търкаляне и пълзене на четири крака, съпроводени от звучно цопващи в локвите куршуми. Най-накрая Кей натика Артур в бетонната канавка на водостока, скочи след него и се закикоти.

— Какво ти става? — повдигайки се на лакти, попита Артур. Лежеше в мътна застояла вода, беше мокър до кости и леко трепереше от студ. Само побъркан телохранител му липсваше сега.