Линията на бляновете

Приведен пред терминала на компютъра, Луис дъвчеше сухи бисквити и отваряше поред файловете по случая на ендорианците. Рапортът на лейтенанта от външната охрана, лекарското заключение, протоколите от първоначалните разпити на момчето, записът на разговора между Изабела и Кей, докладът на Службата от Ендория… Оценка на общата достоверност на информацията — осемдесет и шест процента. Прекрасно. Златната среда — не прекалено малко, но не и толкова много, че да предизвика подозрения. За някои неща лъжеха, както се полага на всеки порядъчен човек. Но Изабела Кал се съмняваше в тях. Луис се върна към оперативната информация. Снимките на Кей и Артур… стоп. Не си приличат кой знае колко. Карина Овалд е слагала рога на мъжа си? Възможно. Луис извика файла с кратката информация за Карина. Портретът… Е, ако тя е майка на момчето, а Кей — негов баща… Луис пусна програмата за физиономичен анализ.

Петдесет и два процента. Артур би могъл да е син на тях двамата, баща му да е друг или да е успешно осиновен. Отново среден резултат. Да опитаме по друг начин. Вероятността Артур да е син на Карина, вероятността Артур да е син на Кей…

Двайсет процента. Шест процента. Прекрасно. На програмата нещо не й харесваше. Момчето, което беше син на Карина и Кей, не би могло да е син на Карина или Кей. Колко необичайно…

Програмата може и да се е объркала. Карина би могла да изневерява на мъжа си. В бюрото за осиновяване при избора на дете биха могли да използват същата техника и да предлагат дете, подходящо за двойката, а не за Карина и Кей поотделно. Не си струваше дори да помисля за разследване.

Но човекът-механизъм не умееше да спира по средата на пътя. Имало е проверка на Ендория, имало е проверка на място. Какво остава? „аТан“? Вечният трън в очите на всевиждащата Служба. Вечният позор. Те използваха аТан на общо основание и след взаимно успешна престрелка понякога се съживяваха заедно със своите убийци. Империята на Къртис Ван Къртис, държава в държавата. Колко е унизително да се знае, че всички тайни на спецслужбите могат да бъдат извлечени от загиналия и великодушно съживен сътрудник. Независимо от уверенията, които Къртис беше дал на самия император, независимо от показното дружелюбие и тарифите с отстъпка, „аТан“ пазеше своите тайни…

Но и най-здравата броня си има своите слаби места.

Луис изпрати официално запитване за разконсервиране на агента, вербуван сред редовете на „аТан“. Изпрати го без мотивация, леко надявайки се, че запитването ще бъде отхвърлено. Не искаше да се занимава с тази работа, но и не умееше да отстъпва.

Запитването беше прието.

— Така да бъде — каза Номачи на компютърния терминал. — Ще ви дадем да се разберете, както се полага. Нали не си плащате напразно данъците…

Кей тренираше. Тялото му не беше отслабнало много, очевидно бяха стимулирали изкуствено мускулите му по време на болестта. Много повече грижи му доставяше възможното наблюдение — налагаше му се да използва половината си сила. Във великолепно оборудваната спортна зала на малката болница това бе дяволски обидно.

След като със съжаление изостави поредния тренажор, Кей потърси с поглед Артур. Той седеше на конструкция, напомняща работното място на палач. Удържаше с ръцете си хидравлични пружини.

— Само така — ободри сина си мистър Овалд. — След като вече сме платили толкова пари, тренирай до изнемога.

— Аха — бавно разпервайки ръце, обеща Артур.

Кей отиде в сауната. Легна на дървения нар и почувства как изсъхва потта върху кожата му. Не е по правилата, но как си почива тялото… После той отново се изпоти и зачака търпеливо да се изпари и тази влага.

Дойде Артур и се настани на долния нар. Полежа малко и каза:

— Мама сигурно се вълнува. Скоро ли ще полетим към къщи?

Това беше предварително уговорена фраза. Артур се страхуваше от нещо. Или просто бързаше за своя Граал?

— След три дни има курс към Илион. От там до вкъщи е една ръка разстояние.

— А утре вечер тръгва лайнер за Епсилон Волантис. Можем и оттам — аз пресметнах, по-бързо се стига.

— Сине, трябва да се отчитат и разходите — наставнически произнесе Кей. — Сам знаеш в каква ситуация се намираме. Докато не си изстискаме паричките от нашите кожодери… Аз отивам в басейна, а ти се изпоти както трябва.

На разстояние шейсет километра от Имперския космодрум, до сградата на империята „аТан“, Луис Номачи разговаряше с агента си.

— Вие… вие сигурен ли сте в безопасността на срещата?

— Екранът е надежден — с презрение произнесе Луис.

— Вие не знаете какви са възможностите на нашата охранителна служба…

— Затова пък вие знаете нашите!

Златокосото същество с неясен пол плачливо криеше ангелското си личице.

— Такива обширни изисквания… Аз съм готов да служа на императора, но…

— Ти имаш „но“ по отношение на императора? — заинтересува се Луис. — Още не бях чувал такова нещо!

Съществото притихна.

— Не ми пука за твоите проблеми. Сигурен съм, че се чукаш с половината мъже и жени във вашия змиярник. И съм още по-сигурен, че филмът, в който милваш гениталиите на бурлати, ще ги развесели.

— Ч-чуйте ме, вие трябва да ме р-разберете, като мъж-мъж…