Линията на бляновете

Малкият автобус спря под дъното на лайнера. Последните пътници припряно се вмъкваха в асансьорната тръба.

Охранителят, нервно вслушващ се в бученето на нагряващите се генератори, прекара детектора по документите на Кей. Индикаторът светна в жълто. Пасивно наблюдение? Е, това не е пречка да се напусне планетата. Вървящото отзад момче също беше под наблюдение. Тия в оперативния отдел всичките са откачили.

След като плесна по потеглящия нагоре към корпуса на кораба асансьор — за на добър път, охранителят побърза да се отдалечи към нетърпеливо сигнализиращия асансьор. Да се стои близо до стартиращ кораб с гравитационни двигатели, е опасно.

Когато Кей извърна погледа си от мъртвия бурлати — как ли го беше убил? с едно докосване? — Луис го очакваше нов шок.

Всички познаваха лицето на този човек. Къртис Ван Къртис. И той много напомняше за… сина на Кей Овалд, по-точно Артур Овалд приличаше на него.

— Портрет на Артур Ван Къртис! — изкрещя Номачи. Машината се сражава с неочакваната задача петнайсет секунди. През цялото това време Луис нервно потропваше с крак.

— Единствената достъпна снимка е направена на възраст пет години — любезно съобщи компютърът.

От екрана на Луис се усмихваше закръглено детенце.

— Вероятен външен вид в настоящия момент! — изрева Луис.

От екрана го гледаше седемнайсетгодишен юноша, плътно стиснал тънките си устни.

— А на дванайсет?

На дисплея се появи Артур „Овалд“, почти такъв, какъвто изглеждаше същата сутрин.

— Ух — каза Луис. — Ух.

— Данните са недостатъчни — обезпокои се компютърът.

— Изключи се, бракма! — извика Номачи, докато изхвърчаше от кабинета. По коридора… покрай охранителите… през приемната…

Луис нахлу в кабинета на Изабела Кал. Шокът беше толкова голям, че Номачи дори бе изгубил способността да мисли.

— Включете екрана — помоли той вместо поздрав.

Изабела мълчаливо включи екрана и личното си записващо устройство. Попита:

— От какво е предизвикано вашето оживление?

— В ръцете ни — приближавайки се към бюрото, произнесе Номачи, — в ръцете ни е Артур Ван Къртис.

— И кой още? — попита Кал, без да се опитва да скрие презрението си.

— Очевидно телохранителят му. Човекът, смлял с комбайна двайсет метежници.

Лицето на Изабела пребледня.

— Задържахте ли ги, Луис?

— Аз… не… аз бързах… — Номачи с ужас усети в гласа си ревливата интонация на извратеняка-танатолог.

— Артур и Кей Овалд. Търсене! — Изабела се хвърли към екрана.

— Изпълнявам… изпълнявам… Артур Овалд — зарадвано съобщи компютърът — е напуснал планетата с лайнера „Волантис-пътнически“ на компанията „Стар Трек“ преди десет минути. Кей Овалд е напуснал планетата с лайнера „Волантис-пътнически“ преди единайсет минути.

За щастие на Номачи той се въздържа от задаването на самоубийствения въпрос как е възможно един и същ кораб да стартира в два различни момента.

— Връзка с диспечера на космическото пристанище — нареди Изабела, след като дари Луис с пълен с ненавист поглед. — Аз съм Изабела Кал, заместник-командващият на планетарния филиал на Службата за имперска безопасност — изговори тя на един дъх срещу появилия се на екрана мъж. Никога досега титлата й не й се беше струвала толкова дълга и ненужна. — Изисквам връщането на лайнера „Волантиспътнически“ на планетата. Случаят е от особена важност. В името на императора.

Тя разкъса яката на блузата си, измъкна личния си жетон, окачен на верижка, и го напъха направо в обектива на камерата. Луис, опулил очи, гледаше оголилите й се гърди, покрити с яркочервени петна от изгаряния и малки прорези. И през ум не му бе минавало, че Кал може да има мазохистични наклонности.

— Късно е — съобщи диспечерът, след като погледна в някакъв екран. — Лайнерът току-що направи хиперскок. Какво се е случило? Терористи? Бомба?

Изабела изключи връзката. Отпусна се в креслото и уморено попита:

— Та кой е бил в ръцете ни? И откъде дойде тази смайваща догадка?

Поглеждайки гърдите си, тя с досада ги прикри с блузата. И Луис разбра, че шансовете му за кариера — и изобщо за запазване на живота му — рязко са намалели.

10

Лайнерите от класа на „Волантис-пътнически“ стартираха меко. Артур и Кей се закрепиха неподвижно на креслата, но това не бе нищо повече от отдаване дан на традицията. Последваха десет минути леки колебания в гравитацията, но при лайнер с такива размери и най-съвършените машини не успяваха да компенсират всичките натоварвания. После нещо неуловимо се промени. Подът стана стабилен, сякаш се намираха на повърхността на планета, далечният шум на двигателите, достигащ до тях през стените, измени своята тоналност. — Направихме хиперскок — каза Кей, сваляйки обезопасяващите колани. — Е, какво ще кажеш? Артур повдигна лицето си, мокро от сълзи. Едва доловимият му шепот премина в беззвучен вик: — Не искам… Не искам… пак… Кей се отпусна на колене до него. Попита: — Помниш ли, че на планетата исках да ти задам един въпрос? Ето, задавам го. Артур млъкна и кимна. — Колко пъти си умирал, момчето ми? Лицето на Къртис-младши потрепери.

— Колко пъти? — безмилостно повтори Кей.

— Седемдесет и три пъти.

Очите на Артур се изцъклиха. Кей го побиха тръпки.