Линията на бляновете

Луис избухна в добродушен смях.

— Ама че майтапчия. Да се беше родил като безразмерен презерватив за многократно ползване, щеше да си на мястото си.

— Тъкмо започвам да си уреждам спокоен сексуален живот… — обречено каза танатологът.

— Уреждай си. И помни — колкото повече данни за Овалдови ни дадеш, за толкова по-дълго време ще те оставят на мира. Поздрави любимия.

Луис тръгна към флаера. Не се боеше да се обръща с гръб към хора от подобен тип. Прекрасно е, че мнозинството не приема междурасовия секс. Това прави малцинството полезно за спецслужбите…

Сядайки в кабината, той си помисли, че ако междурасовите контакти се легализират, обществото трябва да бъде настроено против нещо друго. Дали против мазохизма, хомосексуализма или целувката уста в уста — това вече са подробности.

Не бива да се губи такъв удобен слой информатори.

9

Върху бетонната гладка повърхност на площадката за кацане двестаметровият лайнер не изглеждаше голям. Звукът почти не проникваше през дебелото стъкло. Сновящите от зданието към лайнера и в обратна посока коли изглеждаха като детски играчки на богат малчуган.

„Такъв като Артур Къртис, например“ — помисли си Кей. Но не усещаше в съзнанието си предишната неприязън към момчето. Все пак я беше преодолял. Независимо поради каква причина, но я бе преодолял.

Покрай тях в чакалнята премина още една група пътници. Най-осигурените граждани на Великорусия предпочитаха да емигрират не в Кайзерленд или Сигун, а направо на друга планета. Както винаги се случваше, вероятно именно най-осигурените бяха започнали войната. Жени в кожени палта, мъже в скромни на вид костюми, но само ако ги гледаш отдалече, охранени, наконтени деца. Много водеха на поводи кучета, а грозновата тъмнокожа девойка носеше в ръцете си котка.

— Много ми е мъчно за мама — каза Артур.

— Не мрънкай, сине — спокойно отвърна Кей.

— Много ми е мъчно!

Кей приседна и погледна Артур в очите. Момчето явно беше на границата на нервен срив.

Защо?

Тъжеше за несъществуващата майка? Или за онази, реалната, която Кей не бе успял да види?

— Момче, я да се стегнеш… — Кей прекара длан през лицето на Артур. Усети влага. — Какво ти става?

Артур мълчеше.

Къртис Ван Къртис беше завоювал положението си не само с късмета си, здравия си гръб и правилния подход към хората. Той имаше и добра интуиция, като милата дама Изабела от местното отделение на Службата. Напълно възможно бе Артур да е наследил тази интуиция.

— Хайде да видим какво можем да направим, сине.

Кей хвана Артур за ръката и двамата се приближиха към касата.

— Има места — отзивчиво съобщи момичето със старомодни очила. — Лукс, първа класа, бизнес класа…

— А… извинете, във втора класа…

— На такива разстояния не летят кораби с места втора класа — лицето на касиерката веднага придоби суров израз. Но после тя погледна умоляващото лице на Артур и малко поомекна. — Финансови затруднения ли имате, мистър?

— Да, разбирате ли, трябва да се доберем до Ендория, а нашият кораб… нали и аз самият съм пилот, търгувам… търгувах…

— Хайде да видим какво можем да направим за вас… — Пръстите на момичето запрепускаха по клавиатурата. — Възраст на момчето?

Луис повъртя в ръце дискетата. Браво на танатолога. Нищожество е, ама браво на него. Тридневен запис на паметта на Кей Овалд! Каквито и безсмислици да има там, само факта, че съществува подобен запис, е сензация. Ето какви са нравите в аТан! Ето каква е цената на безсмъртието!

Сложи дискетата в компютъра и се зае да избира програма видеоадаптер. Проклетите аТанци използваха собствени компютри, програми и кодирания…

— И така, като вземем предвид отстъпката заради възрастта на детето, отсъствието на багаж и ненатоварения курс, пътуването ви до Волантис с кораба на нашата компания… цената е четирийсет и осем процента от първоначалната! — Девойката-касиер сви рамене, сякаш самата тя е изненадана от получения резултат.

— Тате… — прошепна Артур.

— Побързайте с решението, до приключването на кацането има петнайсет минути.

— Е, такъв шанс не бива да се изпуска! — махна с ръка Кей. — Оформяйте документите.

Той промуши под прозрачното стъкло на касата документите и сложи кредитната си карта върху панела на интерфейса. Попита:

— Приемате ли карти „аТан“?

— Разбира се…

„Да, лошо се е размазало хлапето“ — помисли си Луис, наблюдавайки кървавите парцали върху стените на каютата. После изображението се покри с розова мътилка — очите на Овалд-старши бяха на път да се пръснат.

Номачи извади от бюрото пакет бисквити. Скъса найлоновата обвивка. Хубаво бе поработил и не му пукаше за наднорменото тегло.

— Върни два дни назад — предложи той на машината. Дисциплинираната обслужваща програма го разбра.

На екрана се появи озъбената муцуна на бурлати.

Луис се задави с бисквитите.

— Кузуар буул-рати, к, хаа! К, хаа, буул! - произнесе гласът на Кей Овалд.

— Хазар, кхомо! - с фалцет отвърна бурлатито.

От отворената уста на Луис върху клавиатурата се посипаха недосдъвканите парчета бисквити.