Линията на бляновете

— В какво ме забърквате, мистър? Какви трупове? За съучастничество тук наказват по-строго, отколкото за убийство.

Неочаквано тези думи имаха ефект.

— Колкото по-бързо намеря колегата ти, толкова по-големи шансове има той да оцелее — спокойно съобщи мъжът. — Засега в нищо не си се забъркал.

— Той е в стая сто и седем — Нарасин взе решение. — Работил е през нощта, сега почива…

— Благодаря.

Мъжът се отдалечи от рецепцията, после се обърна и допълни:

— Имай предвид, че имам аТан.

В бюрото си Нарасин имаше старичък, но надежден лазерен „Стил“, а чрез комутатора би могъл да се свърже със стая сто и седем за две-три секунди. Но той седеше неподвижно, гледайки увлечения в шпиониране детектив. Притежаването на аТан е прекалено тежък довод за беден служител в скромен хотел. С Дьордж никога не са били приятели, явно нямаше и да станат.

Кей чука на вратата три минути — тихо, но монотонно. За миг дори му се мярна мисълта, че портиерът го е излъгал.

После вратата се отвори.

— Това е служебна стая — запълвайки отвора, каза мургавият брадат човек. — Какво искате?

— Сега ще узнаеш — отвърна Кей, хващайки Дьордж за реверите на пижамата. Платът запращя, но той натика смаяния портиер в стаята.

— Ти, животно… — Саване се отскубна, разкъсвайки пижамата. И застина, вглеждайки се в лицето на Кей.

— Аз съм. Позна ли ме?

— Мистър… — По лицето на Дьордж се смениха всичките възможни емоции. — Изключително се радвам… вещите ви са невредими… аз се осмелих…

— А, ти освен всичко друго и крадеш?

Кей удари портиера в корема, чак в последната секунда съобразявайки, че му е нанесъл бурлатския удар със забавено действие. Дьордж Саване се строполи на пода, без да издаде обаче никакъв звук. Страшно го болеше, но очакваше и много по-лоши неща.

— Повече няма да те бия — обеща Кей, — ако проявиш благоразумие.

— Мистър… Кей Алтос? — Саване леко му се усмихна от пода. Явно не беше от глупаците, които ще се опитат да се бият. И усещаше разликата между любителя и професионалиста. — Не съм виновен, мистър Алтос. Ще ви върна вещите, всичко ще върна.

— Така ли? И с какво ще ме ощастливиш? — Кей не беше съвсем на себе си. Не възнамеряваше да убива портиера, особено пък с удар, научен от извънземен.

— Дрехите, вещите, триста „хартийки“, „Пчела“, кредитна карта… — занарежда Саване.

— Дори и дрехите? В какво тогава са ме погребали?

Дьордж предпазливо се надигна. Нямаше опит в общуването с преминали през аТан — в „Лошо време“ не отсядаха богаташи.

— Не знам, полицията отнесе тялото, очевидно са го кремирали.

— Отвратително! — Кей се настани на разхвърляното легло, сложи възглавницата зад гърба си. — Постоянно не ми върви. Добре, остави всичко за себе си.

Дьордж пооправи разкъсаното горнище на пижамата си. Самоувереността му започна да се възвръща.

— Това беше трагедия за целия хотел, мистър Алтос. Не бяхме имали убийство почти две години. Изключително неприятно, повярвайте ми…

— О, я стига. Досещаш се кой ми трябва, нали?

Портиерът закима:

— Момчето?

— Момчето — съгласи се Кей. — Славното момче с алгопистолета.

— Той избяга през прозореца… втори етаж, нали разбирате…

Кей поклати глава:

— Не, не разбирам. На вашата скапана планета имам длъжник. Или онова момче, или ти.

По тялото на Саване изби пот.

— Почти нищо не знам, повярвайте ми! Той каза, че се е договорил с вас по телефона. Прибрах петарка, но откъде…

— Дори във вашата дупка не пускат толкова лесно в хотелите. Какви документи ти представи, освен петарка с портрета на императора?

— Училищен пропуск, но не помня името.

— А на мен ми се стори, че имаш отлична памет за имена.

Саване се предаде:

— Да, спомням си. Сигурно беше фалшификат, но…

— А, ти и на момчето искаше да му съдереш кожата? За мълчанието? — Кей Дач поклати глава — Камък ми падна от сърцето, благодаря ти. А сега — името!

8

Томи Арано, слушател на третия кръг от общообразователната програма, излезе от училището. Беше на тринайсет и по законите на Каилис нямаше право да управлява дори мотопед. Не можеше да се каже, че това особено го потискаше. Той обичаше дъжда. Квадратът на училищния двор, обикновено прашен и многолюден, сега беше измит и свеж. Светлолилавият сумрак, сменил пладненската горещина, бе направил опротивелите учебни корпуси тайнствени и непознати.

Ахмеди, негов познат от четвърти кръг, тъкмо вземаше от охраната мотоциклета си, паркиран на стоянката. Забеляза Томи и му махна с ръка:

— Хей, герой! Да те откарам?

Томи поклати глава. Ахмеди сви рамене и запали двигателя. Премина бавно покрай момчето, подхвърляйки:

— Да не се намокриш?

— Няма — слагайки качулката си, отвърна Томи.

— Правилно, аз ще те откарам — каза някой зад гърба му.

Томи се обърна. Дълъг шлифер с вдигната яка, нахлупена над очите шапка — всичко това му попречи да познае веднага човека, когото беше виждал само веднъж. Когато все пак си спомни — по-скоро по гласа, — вече беше късно.

Кей Алтос сложи ръка на рамото му, каза:

— Нали обещах, че ще се върна. Помниш ли?