Линията на бляновете

Томи се влачеше след него в калта, като необикновена, но не прекалено ефективна котва — Кей се придвижваше между крехките тела на противниците си прекалено бързо. Тълпата го накара да пусне в ход рефлексите, придобити след години тренировки. Той чупеше ръцете със стиснатите в тях метални боксове, нанизваше момчетата на собствените им ножове, блокираше редките, неумели удари. Двамата най-големи — седемнайсетгодишни — младежи, които имаха пистолети, паднаха, така и не успели да стрелят нито веднъж. Кей ги обезвреди по начин, който може би отстрани изглеждаше щадящ.

Последно беше момче, връстник на Томи, с гравитационна палка. Той се въртеше на място, зашеметен от случващото се, вече не виждайки нищо наоколо. Кей просто се приближи до него, хвана го за тънката китка със стиснатото оръжие и удари момчето със собствената му палка.

Нощта крещеше, плачеше и стенеше с детски гласове. Кей повдигна Томи за реверите на якето и се развика:

— Е, какво постигна?

Момчето не отговори, задавяйки се в плач, който никога не би си позволил Артур Къртис. Кей го напъха в колата — мокър, омазан в кал от главата до петите — и включи двигателя. Виковете останаха назад, само Томи ридаеше на задната седалка, повтаряйки:

— Гадина, гадина, звяр, гадина…

Кей не му обърна ни най-малко внимание. Той набра двуцифрен номер на клавиатурата на телефона и бързо каза:

— Учебен център номер осемнайсет, на изхода. Младежко сбиване, много ранени, необходими са реанимационни коли.

— Кой се обажда? — Диспечерът на спасителната служба не изглеждаше прекалено шокиран.

— Очевидец — промърмори Кей, изключвайки се. Хвърли поглед към Томи и добави: — Неволен.

9

Кал мързеливо се протегна, прикривайки се с одеялото. Погледна към Номачи с насмешка.

— Ти си полудяла — каза той.

— Леле-леле… — Изабела млясна с устни. — Какви емоции, мой сдържани приятелю…

— Кал, армията ще ни изгори с все парцалите. Ако си решила да изтрепеш десантчиците… богове, та те всичките са с аТан… тогава защо се напъхваме направо в ръцете на Лемак?

— Сега той ще се отнесе по-сериозно към нас. Говорих с него, Лемак е съгласен да почака обясненията ни.

— Какви обяснения? Защо? При нас е синът на Къртис! Да поемем към Тера, към Ендория, към който и да е голям център… — Луис стана от леглото, заразхожда се из каютата. Кал се намръщи, но той не забеляза реакцията й на голотата му. — Ще съобщим всичко, ще предадем момчето, ще ни отърват от всякакви неприятности… Кал, та ти имаш право да напишеш доклад до императора! Това е още по-добре! Ордените не ни мърдат.

— Напъхай си ордена в тлъстия задник — каза Кал. — Или се облечи. Постът на заместник на дива планета — това ли е венецът на мечтите ти?

— Засега — да! Но с течение на времето — ще видим! — гордо вдигнал брадичка, Луис посегна към дрехите си.

— Не, ти си тъпак! — Кал приседна. — Императорът е партия с Къртис, по принуда, естествено. Той не би се решил да рискува всичко. А ако ние сами накараме момчето да говори, ако аТанът стане държавен монопол — какво ще остане от Къртис-старши? Нищо.

— За какво тогава ни е Лемак? — истерично възкликна Номачи.

— Момчето издържа разпит три „а“ без нито един писък. Серумът на истината в кръвта му се разпадна след четири секунди, невропотискането предизвика дълбок и здрав сън. Можем да го убием, но нищо повече.

— А Лемак?

— Армията има свои лаборатории, свое контраразузнаване, своя школа за разпити. Обединим ли се, ще смачкаме момчето. По-добре награда за трима, отколкото каторга за мен и теб.

Номачи изсумтя, сега приличаше на тлъсто и противно дете. После се поинтересува:

— Защо за трима? Маржан, Т/сан…

— Те са редови изпълнители. Тях нищо няма да ги огрее, освен поредното звание или служебно наказание. Ние рискуваме, Луис, ние! Но и ние ще оберем каймака първи.

Номачи със съмнение кимна:

— Е, ще рискуваме. Нали вече сме започнали.

Кал с усилие сподави желанието си да строши врата на своя любовник.

Артур се събуди, когато Кал влезе в камерата.

— Здравей — каза жената. — Не изглеждаш зле.

Къртис-младши не я удостои с отговор.

— Добре подготвен си — продължаваше Кал. — Не ти пука от болката, така ли? С наркотиците в кръвта ти става нещо странно. Ваксиниран си още преди аТана, нали?

Артур мълчеше. Децата не се ваксинираха с наркопротектори, това би могло да спре израстването на тъканите. В кръвта му циркулираха бактерии-симбионти, охотно изяждащи всеки чужд химически препарат, дори токсина на биотерминатора. Но Артур не възнамеряваше да споделя и тази тайна на империята „аТан“.

— Какво ли да направим, а? — Кал пусна капака на тоалетната чиния и приседна. — Посъветвай ме.

Къртис-младши затвори очи.

— Искаш ли да ти разреша да вземеш душ? Ще отмиеш кръвта, ще се отпуснеш.

— А има ли видеодатчици в банята? — отговори с въпрос Артур. — Това ме забавляваше още на Инцедиос.

Кал се почувства унизена. Още по-лошо — тя излезе от равновесие. Трябваха й няколко секунди, за да отпусне мускулите на гръкляна си и да отговори с предишния си тон:

— Разбира се, че има.

— Благодаря, ще помисля. Засега извъртете някой от старите записи.