Линията на бляновете

Кал стана. Прииска й се да удари момчето, но след причиненото му от Маржан това би било просто смешно.

— Ще съжаляваш — прошепна тя. — Ще измъкнем от теб всичко… всичко…

— Вие сте стара и болна психопатка — каза Артур. — Дори механистката е по-човечна от вас.

Когато Мухаммади видя Кал, не се наложи да използва подсилените сензори, за да разбере колко е разярена жената.

— Иди при хлапето — нареди Изабела — Три „б“.

— Това нищо няма да ни даде — произнесе Маржан, вдигайки се от пода. Тя разговаряше с мелконеца, който като уродлив цербер лежеше в коридора пред камерата за разпити. — Разрешете да приложа три „в“ или да премина към осакатяване.

— Решенията ги вземам аз! — развика се Кал. — Имаме още три дни до Лайън, а интензивността трябва да се повишава непрекъснато!

Тя дори не забеляза, че дава обяснения пред механистката. Маржан наведе глава:

— Три „б“, заместник-командващ.

Когато жените тръгнаха в различни посоки — Маржан към камерата на Артур, а Кал в каютата си при Луис, мелконецът каза на глас:

— А защо веднага не го убием? Ефектът ще е същият.

Той избухна в дрезгав лаещ смях. Т/сан се гордееше с това, че е изработил в себе си истинско човешко чувство за хумор.

10

— Болеше ли те, като умираше? — попита Томи. Кей го погледна накриво и хладнокръвно продължи да шофира. — А ти не видя ли? Момчето продължаваше да се окуражава. Завладяло го беше онова безгрижно състояние, което често обхваща възрастните хора пред смъртта и почти никога не посещава децата. — Видях. Пищеше като недоклан бик. Дори още по-противно. — Много остроумно — съгласи се Кей. — Твоят глас едва ли ще се окаже по-силен. Центърът на Ангобад беше останал далеч назад, после изчезнаха зловещите къщурки на покрайнините. Само от време на време покрай пътя се мяркаха високи дървени огради с богаташки къщи зад тях. Томи проследяваше с тъжен поглед светлината на прозорците им. „Мицанът“ се движеше на пълна скорост, понякога поемайки управлението — толкова деликатно, сякаш Кей сам се справяше с всичките трудни участъци на мокрото, неосветено шосе.

— Наел си къщичка в предградията? — попита Томи. Алтос не отговори. Момчето предпазливо се наведе напред.

— Не те съветвам — без да се обръща, каза Кей. — Нали ти самият си призна, че няма да можеш да ме удушиш.

Дъждът продължаваше да се лее, изтривайки последните следи от деня. Томи, свил се на задната седалка, гледаше в широкия тил на Алтос. Ако у него имаше нещо по-тежко от папката с тетрадките, щеше да рискува.

— Мислех, че ме лъжеш за аТана — неочаквано си призна той. — По филмите често се случва — бандитът пуска слух, че има аТан, и всички се страхуват от него.

— Животът не е кино. Нещата са много по-лоши, момче.

— Все едно, не съжалявам. Аз си отмъстих за Льонка. А някой ще си отмъсти за мен.

— Твърде е възможно.

Томи настръхна.

— А защо извика лекар в училището? Нали не обичаш децата? И по телевизията го съобщиха, ти си наемен убиец със садистични наклонности.

— Те се застъпиха за глупав приятел. Това е достойно за уважение, не намираш ли? Между другото, пристигнахме…

Колата забави хода си, приближавайки се към бетонна стена. Символичната височина на оградата, зад която се простираха дълги редици хамбари, се компенсираше напълно от емитерите със силово поле, разположени покрай стената. Сега защитата беше изключена — в дъждовно време тя изразходваше прекалено много енергия, дори в режим на очакване. Кей спря колата до прозрачната портиерска будка — щитът над нея беше включен.

— Ще викам — бързо изрече Томи.

— Викай — съгласи се Кей, включвайки комуникатора.

— Вие сте в охраняваната зона на космическото товарно-пътническо пристанище на Каилис — произнесе нечий отегчен глас. — Каква е целта на появата ви?

— Помогнете! — изкрещя Томи. Кей каза, сякаш не го е забелязал:

— Катерът ми е на седемнайсета стоянка.

— Първична парола?

— Помогнете! Искат да ме убият! — дереше гърлото си Томи.

— Домино, трийсет, алфа, седем — издиктува Кей.

— Благодаря за използването на нашите услуги — отвърна охранителят. — Следвайте светлинния лъч.

— Ама… помогнете ми… — прошепна момчето. Без да бърза, Кей изключи комуникатора и пристъпи през отворилата се врата. Каза:

— Дъжд, киша, проверката не е задължителна… Комуникаторът на колата е настроен към гласа ми, глупчо. Той филтрира страничните шумове.

Колата бавно пълзеше покрай хангарите, следвайки петното оранжева светлина. Томи мълчеше.

— Вече возих така един тип — съобщи Кей. — Големи ядове ми създаде, рани клиента ми. А аз не съм убиец, телохранител съм. Има мъничка разлика… Оня господин обаче го закачих под дюзите на катера и излетях.

Момчето издаде хлипащ звук.

— Не се притеснявай, твоята съдба ще е по-интересна.

При седемнайсети хангар Кей продиктува още един код — този път на автомата. Широките врати се разтвориха и колата влезе вътре. Запали се осветлението — дълъг бял панел под покрива.

— Почти вкъщи сме си — каза Кей, настанявайки се в креслото. Той усети, че е успял да позабрави катера си и че му е домъчняло за него.