Линията на бляновете

Хиперкатерите се появиха преди десетина години, с изобретяването на реаджекс-двигателя, заемащ по-малко място от по-евтиния интерфазовик. Катерът на Кей дори бе успял леко да остарее. Но това беше здрав модел, излязъл от ендорианската корабостроителница, най-добрата в Империята. Жилищният отсек — десетметров овал, бе свързан с двигателното отделение — кръг с мъничко по-малък диаметър, чрез две дълги решетъчни подпори. Между тях се простираше цилиндърът на кварковия реактор. Някои боядисваха катера си с цветовете на своите планети или като двуцветния флаг на Империята. Кей предпочиташе простите бои — сива и черна. Но те бяха нанесени върху корпуса на кораба под ръководството на опитен дизайнер, придавайки на цивилната машина измамната външност на военен кораб.

— Здравей, приятел… — каза Кей, спускайки стъклото.

— Здравей, страннико — дочу се от кораба нисък контраалт. — Ти приличаш на моя собственик.

— Аз съм собственикът ти — отвърна Кей.

— А не ме ли лъжеш? — гласът повдигна тона си, придобивайки интонацията на свадлива жена.

— Не те лъжа!

— Може би ще ми кажеш и паролата? — с лукав тон се поинтересува корабът.

— Фасулска работа!

— Добре, влизай, скитнико — с чисто, лирично сопрано се съгласи корабът. От входа плавно се спусна стълба.

Кей отвори вратата и с гордост каза на Томи:

— Заслужава партия в „Аида“, не намираш ли? Гласът е дело на бивша певица… от любов към изкуството.

На момчето сега не му беше до вокалните способности на хиперкатера. Той се измъкна от колата и безпомощно се огледа. Хангарът беше празен, само в далечния му ъгъл се издигаше разпределителен терминал. Жиците и кабелите бяха навити грижливо, но пултът светеше. Там сигурно имаше телефон, но белезниците не му даваха никакви шансове да се добере дотам.

— Недей да дремеш — каза Кей, насочвайки се към стълбата.

— И момчето ли да пусна? — полюбопитства корабът.

— Да, ще се наложи…

— Аз, общо взето, не искам да се натрапвам — в последен пристъп на храброст изрече Томи. Кей се изхили.

В сравнение с жилищния отсек на товарния кораб, хиперкатерът беше върхът на комфорта и уюта, но Томи не можеше да оцени това, за разлика от Кей. Каютата по-скоро би прилягала на лайнер от средна ръка, отколкото на малко корабче. Мек килим на пода, кресла, кристални съдове върху рафтове от тъмно дърво, две чупливи масички. На едната от тях дори имаше цветя във ваза… увехнали.

— Дълго скитосва този път — съобщи катерът, когато Кей неодобрително изгледа букетчето. — Между другото, по местните мрежи съобщиха, че си убит.

— Да не би да е за първи път? — Кей измъкна букетчето и го хвърли в керамичен съд, разположен на пода. Отвътре се дочу бучене.

— Казаха още, че убиецът е момче на тринайсет години… връстник на госта ни, както разбирам?

— Ако не бях настройвал самият аз логиката ти, щеше да се наложи да те смятам за разумен — каза Кей.

— Благодаря — сухо отвърна корабът, за пореден път сменяйки колоратурата си — на баритон.

Кей погледна към Томи. Той стоеше при затварящия се вход, безпомощно дърпайки гривната върху китката си. Кей въздъхна и разкопча своята половина на белезниците. Гривната върху ръката на Томи изщрака и падна. Момчето потрепери.

— Какво ще правим… убиецо? — попита Кей. — Бавно да те натикам в утилизатора, да те закача под дюзите, да те нарежа на късчета, да те облъча с алгопистолет, да те разпоря?

Устните на Томи се разтрепериха. Той се разплака.

— О! — разочаровано каза Кей. — Съсипаха силикоида кислородните планети… Уж си е същият, но не е.

— Какво… какво искаш?

— Влез в онази стая, там има душ. Измий се, противно ми е да те гледам — мръсотия и сополи…

— Защо?

— Предпочитам да убивам чистички деца — каза Кей. — Понякога дори им давам да се нахранят. Върви. Дрехите ги напъхай в почистващия блок, ще си ги вземеш след десет минути.

Той се обърна и влезе през отворилата се пред него врата в малката командна каюта, огряна от светлинките на пробуждащите се пултове.

11

Когато Кей се върна в каютата, Томи тъкмо бе започнал да се мие. Той беше изгубил десет минути, преди да се убеди, че шлюзът няма да се отвори, а на кораба и през ум не му минава да повика полиция. Кей очакваше нещо подобно. Той приготви вечеря и успя да изпие чаша вино, преди Томи Арано да се престраши да излезе от банята.

— Искаш ли да похапнеш? — дружелюбно попита Кей. — Вредно е да се яде преди лягане, но ние няма да заспим скоро.

Томи извърна поглед. Той беше успял да си състави свое мнение за действията на Кей и не очакваше нищо добро.

— Похапни — повтори Кей, пълнейки чашата си. — Или не, ела тук.

Момчето нямаше особено богат избор. Приближи се. Кей измъкна от задния джоб на дънките си метален гребен и с усмивка прекара пръсти през острите зъбци.

— Забравил си да се срешиш, Арти.

— Казвам се Томи Арано — отчаяно каза момчето.

— Забравих… Пътят е отляво, нали? Там има и сешоар, но не сме се събрали на представление…

Кей прибра гребенчето в джоба си и се зае да разкопчава още влажната риза на Томи. Момчето рязко се дръпна, но не рискува да се съпротивлява.