Линията на бляновете

Близнаците, без да се уговарят, скочиха към ъгъла на коридора. Този, който използваше интелектуалник, се опита да подаде цевта зад завоя. Оръжието изписка, отдръпвайки се, и Кей изпита странно чувство — състрадание към бездушното желязо. Частта от коридора, която беше в обсега на вражеската стрелба, приличаше на дюзите на стартиращ крайцер — разноцветни избухвания на излъчванията и убийствена жега, която не се усещаше през бронята, но беше физически реална. Едва се дочуваше звукът от чупенето на стъклените капаци на плафониерите.

— Стената зад гърба ти, Кей — каза мелконецът. — Действай, аз се възстановявам.

За всеки случай Кей погледна Андрей — киборгът, подобно на мелконеца, пазеше в полуелектронната си памет точна схема на базата. Андрей кимна, без да откъсва поглед от Кас/с/ис. Повреденият крайник на мелконеца бе влязъл в корема му, сред люспите. Сякаш киборгът завиждаше на извънземното.

„Ескалибурът“ стреля. Виолетовото избухване разтопи част от стената, превръщайки я в яркочервена локва. Нищо особено, на Кей му се бе налагало да работи с тахионен излъчвател и по-рано. Новопоявилият се отвор водеше към тъмен, тесен коридор, запълнен с кабели и тръби.

— Няма опасни комуникации — любезно съобщи мелконецът.

Кей прескочи димящата, застиваща локва. Скъса с ръка някакъв кабел, опита се да прегъне тънък прешленест тръбопровод, оказал се неочаквано еластичен, и с движение на брадичката превключи бронята на боен режим.

„Серафим“ заблестя. По плочите на бронята затанцуваха малки бели огънчета, обгръщайки Кей с рязка, неприятна за очите светлина. Упоритият тръбопровод се разтопи в ръцете му, от отворите изригнаха струи сгъстен газ.

— Усещам, че някой се приближава — отегчено съобщи Андрей. — Трима в брони.

Кей тръгна напред. Тръбите се пръсваха и разтапяха, изтичащите течности съскаха, като фонтани избиваха газови потоци. Електрическите разряди допълваха илюминацията.

Мелконецът, издължил тялото си така, че заприлича на петкрака стоманена гъсеница, ситнеше подире му. Отзад се движеха и останалите. Струйка вода достигна до локвата от разтопената стена и се взриви в облак пара, карайки вървящия последен киборг смешно да подскочи.

— Как е лапата? — полюбопитства Кей след пет минути. Коридорът за техническа поддръжка, по който вървяха, леко криволичеше, но засега все още не ги водеше в правилната посока.

— Вече е по-добре. Не пипай тая тръба.

Кей се промуши под омотания с влакнеста изолация тръбопровод. Попита:

— Защо?

— Течен азот. Страх ме е да не се простудя.

Коридорът завърши с кръгла шахта. Върху стената мъждиво светеха пластмасови скоби — за съжаление строителите не бяха предвидили монтьори в силова броня.

— Нагоре — реши мелконецът. — Там трябва да е по-чисто и посвежо.

Кей изключи бойния режим на бронята и внимателно се хвана за скобата. Тя издържа.

— По-рано имахте проблеми с хумора — каза той на мелконеца. Внимателно се набра, огъвайки с гърба си спускащата се надолу тръба.

— Просто нашето усещане за смешното не съвпада с човешкото. Но доколкото вашият хумор е бил един от факторите за военните ви победи, ние се стремим да го възприемем.

— Още две-три поколения — и ще се получи.

— И ние така смятаме.

Една от скобите не издържа и Кей едва не се срути върху главата на мелконеца. След това замълча, послушно завивайки на посочените от Кас/с/ис места, чупейки и изгаряйки част от препятствията и внимателно заобикаляйки други.

Движиха се четиринайсет минути, след което последният в колоната Андрей съобщи, че преследвачите им се приближават.

10

Артур се събуди. Болезненият наркотичен унес не можеше да се нарече нормален сън, но от друго Къртис-младши беше лишен. Целият се тресеше, което вече бе станало обичайно за него, цепеше го главата.

Лекарят седеше до леглото — застаряващ мъж с ярко зелен халат и много сериозно, разбиращо лице. Той с нещо неуловимо напомняше за Хари Нерисян, лекувал Артур в детството, и това беше обидно.

— В съзнание е — каза лекарят, гледайки момчето. — Осъществихме цялостно преливане на кръвта и облъчихме костния мозък. Мисля, че имунитетът му е изчезнал, но по-добре да не бързате с въпросите.

— Благодаря ви. Свободен сте.

Артур видя Кал. Тя беше в лека броня, която беше толкова на място в белотата на болничната стая, колкото шепа тор върху клавиатурата на компютър.

— Ще ви убия — каза Артур. Лекарят, поглеждайки го накриво, излезе.

— Не мисля, че ще се получи, момче.

— Писна ми от вас.

Кал протегна ръка и го потупа по бузата. Артур нямаше сили дори да се извърне.

— Знаеш ли, приятелят ти се опитва да те освободи — съобщи тя.

— И какво?

— Мисля, че скоро ще го видиш. За малко — Изабела погледна над Артур, към някой, застанал до горната част на кревата: — Имаме още десет-петнайсет минути. Ще се опитам да измъкна Т/сан — ще имаме нужда от него.

Кей Дач не обичаше да убива, фактът, че един или друг човек е умрял, му доставяше удоволствие понякога, но самият процес — никога.

Начинът за убиване, който му предоставяше „Серафим“, категорично не се харесваше на Кей.