Лицето

Движението на мъглявото привидение трябва да бе илюзорно, ала ето че пак си го въобрази. Фигурата сякаш му махаше да се приближи към нея.

Итън не би признал на Хазарт Янси, нито на никого от полицаите от едно време, а може би дори и на Хана, ако беше жива, че когато протегна ръка да докосне огледалото, той донякъде очакваше да усети не влажно стъкло, а нечия ръка, допир от студения и отблъскващ отвъден свят.

Той избърса една дъга в мъглата, оставяйки блестяща водна следа.

Заедно с движението на ръката на Итън се движеше и призракът в огледалото, който се плъзгаше настрани от изчистената част. Той се държеше хитро зад прикритието на парата и застана директно срещу него.

Като се изключи лицето, мъглявото отражение на Итън в запотеното огледало изглеждаше тъмно заради тъмните му дрехи и коса. Замъглената от парата форма, застанала сега пред него, беше бледа като лунната светлина и прозрачна като крилата на молец и колкото и да бе невероятно, изместваше неговия образ.

Страхът почука по сърцето му, но той не го пусна вътре, също както когато беше полицай и участваше в престрелка, не си позволяваше да се поддава на паника.

Той и без това се чувстваше като изпаднал донякъде в транс, приемащ невъзможното тук, както лесно би го приел насън.

Привидението се наведе към него, сякаш се опитваше да проумее природата му от отвъдната страна на огледалото, по същия начин както и той се навеждаше напред да го изучава.

Итън вдигна ръка отново и колебливо избърса една тясна лента от огледалото, напълно убеден, че когато срещне очите на отражението си, те няма да са неговите, а ще са сиви като очите на Дъни Уислър.

И отново тайното създание в огледалото се премести с по-голяма бързина от ръката на Итън и остана забулено.

Чак когато дъхът на Итън експлодира, той осъзна, че го е задържал.

Когато отново си пое дъх, той чу някъде далеч в апартамента крехкия шум на разбиващо се стъкло.

Глава 15

Итън беше поръчал на лабораторията „Паломар“ да провери дали в кръвта му има следи от забранени вещества, защото се страхуваше, че може да е бил дрогиран без негово знание. По време на събитията в блока, където се намираше апартаментът на Рейнърд, той се бе чувствал особено.

И сега, когато напускаше изпълнената с пара баня, той се чувстваше не по-малко объркан, отколкото когато след въображаемото прострелване в корема се оказа зад волана на колата си без никакви увреждания.

Каквото и да беше се случило или да му се беше сторило, че се случва, пред огледалото, той не можеше повече да вярва на сетивата си. В резултат на това продължи да се движи още по-внимателно отпреди, защото допускаше, че нещата отново можеше да бъдат различни от начина, по който изглеждаха.

Той мина през стаи, които вече беше претърсил, и преминавайки през нови, стигна най-после до кухнята. Парченца от счупено стъкло блестяха по масата за закуска и бяха пръснати по пода.

Също на пода лежеше сребърната рамка за снимки, която липсваше от бюрото в кабинета. Портретът на Хана беше измъкнат от нея.

Явно този, който беше взел снимката, беше бързал прекалено много, за да освободи четирите закопчалки на гърба на рамката, и вместо това беше счупил стъклото.

Задната врата на апартамента беше отворена.

Зад нея се простираше широк коридор, който водеше до задните изходи и на двата луксозни апартамента на етажа. В близкия му край имаше табела с надпис ИЗХОД, която сигнализираше, че там започва стълбището. В далечния край имаше товарен асансьор, достатъчно голям да побере дори хладилник и обемиста мебел.

Ако някой беше взел асансьора, той вече щеше да е стигнал до долу. Но от там не идеше нито звук.

Итън хукна към стълбището. Отвори вратата на резервния изход. Спря се на прага и се ослуша.

Вопъл или стон, или тъжна въздишка, или изтракването на окови. Дори и призрак би трябвало да издаде някакъв звук, но от стълбището се носеше само студена, плътна тишина.

Той слезе бързо по петте етажа до партера и после още един етаж до гаража. Не срещна нито човек от плът и кръв, нито дух.

Миризмата на болест и пот от висока температура, която бе доловил преди в асансьора, не се усещаше тук. Вместо нея ухаеше леко на сапун, сякаш някой, който току-що се бе изкъпал, бе минал оттук. А също и лъх от аромат на вода за след бръснене.

Итън отвори стоманената врата на резервния изход, влезе в гаража, чу звука на мотор и усети миризмата на изгорелите газове от ауспух. От четирийсетте места за паркиране мнозинството бяха празни по това време през работен ден.

В предната част на гаража една кола излезе на заден ход от мястото си. Итън разпозна сиво-синия мерцедес на Дъни.

Под командата на дистанционно управление портата на гаража вече се вдигаше с ритмично тракане.

Все още стискайки пистолета, Итън изтича към отдалечаващата се кола. Портата се вдигаше бавно и мерцедесът беше принуден да спре, за да я изчака. През задното стъкло се виждаше силуетът на мъж зад волана, но не достатъчно ясно, за да бъде разпознат.

Когато доближи мерцедеса, той зави, възнамерявайки да отиде до вратата на шофьора.