Лицето

Целият персонал на имението, с изключение може би на майстор-готвача Сатър, щяха да жалят за него. Щеше да им бъде безкрайно, ужасно мъчно. Безкрайно, безкрайно, ужасно, ужасно. За около четирийсет минути. После щяха да се хвърлят в трескава, трескава, трескава дейност, подготвяйки събирането след погребението, на което щяха да бъдат поканени навярно хиляда знаменити и полузнаменити пияници, наркомани и гъзолизци, жадни да впият устни в златния задник на Татко призрак.

— Кой се обажда? — попита Фрик.

— Добре ли се забавляваш с влакчетата, Фрик?

Фрик не беше чувал този глас преди. Не беше човек от персонала. Явно беше непознат.

Повечето от хората в къщата не знаеха, че Фрик се намира в стаята с влакчетата, и никой извън имението не можеше да е научил за това.

— Откъде знаеш за влакчетата?

— Ами знам много неща, които другите не знаят — отвърна мъжът. — Също като теб, Фрик, също като теб.

Талантливите косми по тила на Фрик се разбягаха на разни посоки подобно на уплашени паяци.

— Кой си ти?

— Не ме познаваш — рече мъжът. — Кога се връща баща ти от Флорида?

— Като знаеш толкова много, защо ти не ми кажеш?

— На двайсет и четвърти декември. Рано следобед. В навечерието на Коледа — отвърна непознатият на телефона.

Фрик не се впечатли. Милиони хора знаеха къде се намира баща му и какви са плановете му за Коледа. Само преди седмица Татко призрак беше взел участие в една от забавните програми и беше разказал за филма, в който се снимаше, и с какво нетърпение очаква да се прибере вкъщи за празниците.

— Фрик, искам да ти стана приятел.

— Ти какво, перверзен ли си?

Фрик беше чувал за перверзните типове. И, да му се не види, навярно познаваше стотици от тях. Той не знаеше всичко, което те биха могли да направят на едно дете, и не беше съвсем сигурен какво точно най-много биха искали да му направят, но знаеше, че те съществуват и си правят колекции от детски очни ябълки и гердани от костите на жертвите си.

— Нямам ни най-малкото желание да ти направя нещо лошо — отвърна непознатият на телефона, което без съмнение беше точно каквото би казал един перверзен тип. — Тъкмо обратното. Искам да ти помогна, Фрик.

— Да ми помогнеш за какво?

— Да оцелееш.

— Как се казваш?

— Нямам име.

— Всеки трябва да има име, ако ще да е само едно, като Шер или Годзила.

— Не и аз. Аз съм само един сред многото, останал без име. Иде беда, Фрик, и ти трябва да се подготвиш за нея.

— Каква беда?

— Има ли място в къщата ти, където можеш да се скриеш така, че никой да не те намери? — попита непознатият.

— Що за шантав въпрос!

— Ще ти потрябва скривалище, където никой да не може да те намери. Едно много потайно място.

— От кого трябва да се скрия?

— Не мога да ти кажа това. Нека просто да го наречем „Звяра в жълто“. Но скривалището ще ти потрябва много скоро.

Фрик си даваше сметка, че трябва да прекрати разговора, че можеше да се изложи на опасност, ако продължеше играта на този откачен. Най-вероятно той беше някой жалък перверзен тип, който е извадил късмет да намери телефонния му номер, и рано или късно щеше да започне с мръснишкия разговор. Ала можеше да се окаже и някой магьосник и да го урочаса отдалеч или зъл психолог, способен да хипнотизира едно момче по телефона и да го накара да обере магазини за спиртни напитки и после да му предаде всичките пари, докато кудкудяка като кокошка.

Макар да съзнаваше, че тези, както и много други рискове съществуват, Фрик въпреки това не затвори телефона. Това беше несравнимо най-интересният телефонен разговор, който някога бе провеждал.

За всеки случай, ако се окажеше, че този безименен тип е същият, от когото трябва да се крие, Фрик предупреди:

— Аз имам телохранители и те са въоръжени с картечници.

— Това не е вярно, Елфрик. Лъжите няма да ти докарат нищо друго, освен мъка. Имението е строго охранявано, но това няма да е достатъчно, когато дойде моментът, когато Звяра в жълто се появи.

— Вярно е — настоя на лъжата си Фрик. — Моите телохранители са бивши командоси от отрядите за борба с тероризма и един от тях е спечелил титлата Мистър Вселена преди това. Те не си поплюват, а бият яко.

Странникът на телефона замълча.

След няколко секунди Фрик рече:

— Ало. Там ли си?

Мъжът заговори шепнешком:

— Изглежда, някой е дошъл при мен, Фрик. Ще ти се обадя пак по-късно. — Шепотът притихна до такава степен, че Фрик трябваше да се напряга, за да чуе какво казва. — А ти започни да търсиш това тайно скривалище. Нямаш много време.

— Почакай — каза Фрик, но линията се прекъсна.

Глава 14

С готово за стрелба оръжие, с вдигнато дуло, от стая в стая по коридора на наутилусообразния апартамент на Дъни Уислър Итън стигна до спалнята.

Една от нощните лампи светеше. Върху китайското легло шейна икономката изкусно беше наредила декоративни възглавнички от китайска коприна.

Също върху леглото, явно нахвърляни набързо, лежаха мъжки дрехи. Намачкани, изцапани, още влажни от дъжда. Панталони, риза, чорапи, бельо.

В един от ъглите имаше обувки.