Лицето

Много от шантавите неща, които знаеше, нямаха особено приложение в ежедневието, не променяха факта, че беше нисък и слаб за възрастта си или че имаше отблъскващ врат и невероятните огромни зелени очи, над които списанията точеха лиги, когато описваха майка му, които обаче го караха да прилича на кръстоска между бухал и извънземен. И все пак той обичаше да научава тези шантави неща, макар че това не го измъкваше от калта на Фрикството.

Екзотичното знание, рядко срещано сред другите, помагаше на Фрик да се чувства като магьосник. Или поне като чирак на магьосник.

С изключение на господин Юргенс, който идваше два пъти на месец да почиства и да поддържа голямата колекция от съвременни и стари електрически влакчета, само Фрик знаеше всичко за стаята с влакчетата и какво се прави в нея.

Влакчетата бяха собственост на световноизвестната кинозвезда Чанинг Манхайм, който му беше и баща. В личния живот на Фрик кинозвездата отдавна бе известна като Татко призрак, защото той присъстваше тук обикновено само духом.

Татко призрак не знаеше почти нищо за стаята с влакчетата. Той бе хвърлил за колекцията толкова пари, че можеше да купи с тях цялата островна република Тувалу, но рядко си играеше с нея.

Повечето хора никога не са чували за Тувалу. Разположена върху девет острова в южната част на Тихия океан, републиката има население едва десет хиляди души и главният й износ се състои от копра и кокосови орехи.

Повечето хора нямат никаква представа какво е копра. Нямаше представа и Фрик. Той се канеше да провери веднага щом научи за Тувалу.

Стаята с влакчетата беше на горния сутерен, в съседство с гаража. Размерите й двайсет на тринайсет метра бяха по-големи от тези на средно жилище.

Липсата на прозорци гарантираше изолирането от реалния свят. Железопътната фантазия царуваше.

Колекцията влакчета беше наредена върху стелажи от пода до тавана покрай двете по-къси стени, с изключение на моделите, които в момента се използваха.

Върху двете дълги стени бяха накачени фантастични картини на влакове. На една от тях локомотив изскачаше от гъста блестяща мъгла със запалена лампа на предницата си. На друг влак пътуваше през окъпана в лунна светлина прерия. Влакове от всякакви епохи препускаха през гори, пресичаха реки, катереха се по планини през дъжд, лапавица, сняг, мъгла, в мрака на нощта, от тях се вдигаха облаци от пушек и от колелата им изскачаха искри.

В центъра на това обширно пространство, върху огромна маса с много крака, бе поставен релефен пейзаж от зелени хълмове, полета, долини, дефилета, реки, езера. Седем миниатюрни села със стотици детайлно изработени постройки се свързваха от селски пътища, осемнайсет моста и девет тунела. Вдлъбнати криви, изпъкнали криви, криви във формата на конска подкова, прави отсечки, наклони бяха покрити с повече железопътни релси, отколкото са кокосовите орехи в Тувалу.

Размерите на тази удивителна конструкция бяха петнайсет на десет метра и човек можеше да обикаля около нея, да вдигне една порта, да влезе вътре и да направи обиколка по една алея, сякаш е великан на почивка в страната на лилипутите.

Фрик беше в разгара на играта.

Той беше разположил цели армии от фигурки на войници по пейзажа и си играеше на влакове и война едновременно. Като се вземат предвид ресурсите, с които разполагаше за тази игра, тя би трябвало да е по-приятна, отколкото беше.

По всички външни и вътрешни контролни станции имаше телефони. Когато зазвъняха с личния му сигнал, той се стресна — много рядко го търсеха по телефона.

Имението се обслужваше от двайсет и четири телефонни линии. Две от тях бяха за алармената система и една — за наблюдението на хотелския тип система за отопление и климатична инсталация. Две служеха за факс и две — за връзка с интернет.

Шестнайсет от останалите седемнайсет линии бяха разпределени между семейството и персонала. Двайсет и четвъртата имаше специално предназначение.

Бащата на Фрик имаше на разположение четири линии, защото целият свят, а веднъж дори и президентът на САЩ, искаше да говори с него. Обаждания за Чанинг или Чан или Чани, че и (от една лапнала по него актриса) за Чичи се получаваха дори когато той отсъстваше от къщи.

Госпожа Макбий имаше четири линии, макар това да не означаваше, както Татко призрак понякога се шегуваше, че тя може да започне да си мисли, че е не по-малко важна от господаря си.

Ха, ха, ха.

Една от тези четири линии беше за апартамента на господин и госпожа Макбий. Останалите три бяха служебните й телефони.

В обикновените дни управлението на имението не се нуждаеше от три линии. Но когато госпожа Макбий трябваше да планира и осъществи забава за четири или петстотин холивудски тъпаци, три телефона невинаги бяха достатъчни да се оправи с доставчика на храната и напитките, цветаря, организатора на забавната програма и безбройните други тайнствени агенции и сили, които тя трябваше да призове, за да може да направи незабравима вечер.