Лицето

Други не проявяваха интерес. Никой от тези, които му отказаха, не се опита да го издаде, никой не обичаше портаджиите.

От време на време Корки пускаше пликчетата в джобовете на якетата на децата, без те да разберат. Нека да ги намерят по-късно и да се учудят.

Някои от тях щяха да се надрусат. Други щяха да изхвърлят или да подарят наркотика. В крайна сметка той щеше да успее да отрови още няколко мозъка.

Истината бе, че той не се стремеше да накара децата да се пристрастят. Той би раздавал хероин и дори кокаин, ако това бе целта му.

Резултатите от научните изследвания показваха, че пет години след вземането само на една доза екстази в химическия баланс на мозъка на приелия я още се забелязват отклонения. След редовна употреба може да настъпят постоянни мозъчни увреждания.

Някои онколози и невролози смятаха, че при сегашните огромни размери на употребата на екстази може да се очаква силно нарастване на появата на рак в мозъка на ранна възраст, както и на влошаването на умствените способности на стотици хиляди, ако не и милиони граждани.

Подаръци с осем дози като тези нямаше да доведат до краха на цивилизацията за една нощ. Корки се стремеше към дългосрочни резултати.

Той никога не носеше повече от петнайсет пликчета и щом започнеше да ги раздава, гледаше бързо да се отърве от тях. Не беше толкова глупав, че да се остави да го хванат за притежание на наркотици. Не се задържаше на това място повече от три минути.

Тъй като не спираше, за да продава, персоналът не можеше да го забележи. При напускането на залата за компютърни игри той беше като всички други — в джобовете му нямаше нищо изобличително.

Влезе в едно кафене „Старбъкс“, поръча си двойно лате и седна да го пие на открито, наблюдавайки човешкия парад в цялата му абсурдност.

След като си изпи кафето, той отиде в един универсален магазин. Трябваше да си купи чорапи.

Глава 12

Осем дървета в горичка с красивите си стари напукани кори по стволовете вдигаха нависоко изящно преплетените си клони, тръскаха грациозно сиво-зелените си кичури под напора на мокрия вятър, сякаш едновременно се противопоставяха на бурята и празнуваха. Лишени от плодове в този сезон, те нямаха маслини, които да окапят, само листата им падаха по павираната пътека.

По клоните им бяха накачени гирлянди от лампички за коледна украса, които не бяха включени по това време на деня, матови на цвят, те очакваха да блеснат през нощта.

Този пететажен блок в Уестууд, близо до булевард „Уилшър“, не беше нито толкова изискан, както някои сгради в района, нито толкова голям, че да има портиер. Въпреки това цената на апартамент в него би задавила дори гълтач на саби.

Итън мина по клонките на мира под угасените коледни светлини и влезе във фоайе с мраморен под и мраморни панели по стените. Той отключи вътрешната врата и влезе в малко, но уютно преддверие с килимче, придаващо мекота на мрамора, две кресла в стил ар деко и масичка с лампа, имитация на Тифани, от червени, кехлибарени и зелени парчета стъкло.

Макар да имаше стълбище до петте етажа на сградата, Итън взе бавния асансьор. Дъни Уислър живееше — беше живял — на петия етаж.

На всеки от първите четири етажа имаше четири големи апартамента, но най-високият етаж беше разделен само на два луксозни апартамента.

В асансьора се долавяше лека неприятна миризма от друг пътник, използвал го неотдавна. Сложна и трудно доловима, тя напомняше на нещо познато, което Итън не можеше да определи.

Когато отмина втория етаж, асансьорната кабинка изведнъж започна да му се струва по-малка, отколкото я помнеше. Таванът го затискаше като капак на тенджера.

След отминаването на третия етаж той усети, че започва да диша по-ускорено, отколкото би трябвало, сякаш бе ходил бързо. Въздухът му се струваше разреден, недостатъчен.

Когато стигна до четвъртия етаж, той бе убеден, че нещо в звука, издаван от мотора на асансьора и от въжетата, минаващи по водещите колела, не е наред. Това изскърцване, онова прищракване, това изсвирване можеха да бъдат сигнал за клин на ос, който се изплъзваше в сърцето на машината.

Въздухът стана още по-разреден, стените — още по-приближени, таванът — още по-нисък, моторът — още по-подозрителен.

Може би вратата нямаше да се отвори. Аварийният телефон щеше да е повреден. Мобилният му телефон щеше да откаже да работи тук.

В случай на земетресение шахтата можеше да се срути и да смачка кабинката до размерите на ковчег.

Наближавайки петия етаж, той осъзна, че тези симптоми на клаустрофобия, каквито никога не бе изпитвал досега, бяха маска, под която се криеше друг страх, който той като разумен човек не искаше да си признае.

Имаше чувството, че Ролф Рейнърд ще го чака на петия етаж.

Откъде Рейнърд ще знае за Дъни и адреса му или кога Итън ще реши да дойде тук бяха въпроси, на които не можеше да се отговори без обширно разследване и може би без отказ от логиката.

Въпреки това Итън се премести до стената на кабинката, за да не бъде директно изложен на прицел, и извади пистолета си.