Лицето

Докато Итън вадеше кредитната карта от портфейла си, жената чакаше и по лицето й ясно се четяха мислите й. Искаше й се да пофлиртува още с Хазарт, но внушителният му вид я възпираше.

Итън й подаде сметката, заедно с картата си от Американ Експрес, сервитьорката му благодари и хвърли отново поглед към Хазарт, който облиза устни с театрално удоволствие, което я накара да побегне като заек, до такава степен поласкан от обожанието на лисицата, че за малко да се остави да бъде изяден, преди инстинктът му за самосъхранение да проговори.

— Благодаря за почерпката — рече Хазарт. — Вече мога да се фукам, че великият Чан ме е водил на обяд. Макар че ми се струва, че тези ореховки ще се окажат най-скъпите сладкиши, които някога съм ял.

— Не се чувствай задължен за нищо. Както казах, ако не можеш, така да е. Рейнърд е мой проблем, не твой.

— Да, ама вече съм заинтригуван. Ти флиртуваш по-добре от сервитьорката.

Сред купищата мрачни чувства Итън намери истинска усмивка.

Една внезапна смяна в посоката на вятъра плисна яростно дъжда по големите прозорци.

Зад окъпаните стъкла пешеходците и автомобилите се стопяваха и чезнеха, сякаш изгаряха в огън без пламъци или биваха посипани със сода каустик.

— Ако носи кесия с пържени картофки, вътре може да има и нещо друго.

— Това ли му е параноята? Така ли държи оръжието близо до себе си?

— Това е, което чух. В кесия с пържени картофки, на места, където може да го хване, без да разбереш какво прави.

Хазарт го гледаше втренчено и мълчеше.

— Може би е деветмилиметров глок — добави Итън.

— А има ли атомно оръжие?

— Нямам сведения.

— Сигурно го държи в кутия от соленки.

— Вземи си една торба с ореховки и ще се оправиш с всичко.

— О, да, няма съмнение. Хвърлям една от тези кутийки и му счупвам черепа.

— След което изяждаш уликите.

Сервитьорката се върна с кредитната карта и бележката.

Итън добави бакшиша и се подписа. За Хазарт жената все едно не съществуваше и той не я погледна нито веднъж.

Поривите на вятъра, въоръжени с игли от дъжд, татуираха мимолетни фигури по прозореца.

— Изглежда студено навън — промълви Хазарт.

Итън си бе помислил същото.

Глава 11

С мушама и ботуши, както и същите джинси и вълнен пуловер отпреди, седнал зад волана на сребристото си беемве, Корки Лапута усещаше как притеснението го бе стегнало и го задушаваше.

Макар че не се беше закопчал догоре, гневът го стискаше за гърлото толкова здраво, сякаш го беше напъхал в риза, с два размера по-малка.

Искаше му се да отиде с колата до Западен Холивуд и да убие Рейнърд.

Човек обаче не трябва да се поддава на такова изкушение, защото, макар че мечтаеше обществото да изпадне в състояние на пълно беззаконие, от което да възникне нов обществен строй, законите срещу убийството още бяха в сила и се прилагаха.

Корки беше революционер, но не и мъченик.

Той осъзнаваше необходимостта да се балансират радикалните действия с търпение.

Също така признаваше ограничението на анархистичния гняв.

За да се успокои, той изяде една шоколадова вафла.

Противно на твърденията както на алчната и корумпирана западна, така и на духовно самодоволната източна медицина, рафинираната захар не водеше до повишена активност при Корки. Захарта го успокояваше.

Доживелите до дълбока старост, чиито нерви бяха болезнено оголени от живота и разочарованията от него, знаеха отдавна за разрушителното действие на излишъка от захар. Колкото повече техните надежди и мечти се отдалечаваха, толкова по-сладка ставаше диетата им, в която се включваха сладолед с кофи, много сладки курабийки в огромни, семейни кутии и шоколад във всякакви форми, дори на великденски зайчета, които им предоставяха двойното удоволствие да ги разкъсат на парчета и да ги излапат.

В по-късните си години майка му се бе пристрастила към сладоледа. Ядеше го на закуска, на обяд и на вечеря. Ядеше го във високи чаши, в огромни купи и дори направо от кутията.

Тя бе изгълтала достатъчно сладолед, за да задръсти артерии с дължина от Калифорния до Луната и обратно. За известно време Корки бе повярвал, че тя се опитва да се самоубие с холестерол.

Ала вместо да се докара до инфаркт с лъжицата, тя започна да изглежда по-здрава. Лицето й светна и очите й блеснаха както никога преди, дори и в младостта й.

Шоколадови бонбони с десетки вкусове с кофи, варели, корита връщаха назад биологичния й часовник, както водите на хиляда фонтана не бяха успели да го върнат за Понсе дьо Леон.

Корки бе започнал да си мисли, че при уникалната обмяна на веществата на майка му ключът към безсмъртието можеше да се окаже в маслото. Затова той я уби.

Ако беше пожелала приживе да сподели част от парите си с него, той щеше да я остави да си живее. Не беше алчен.

Ала тя не беше щедра по природа, нито изпитваше родителски дълг и ни най-малко не я интересуваха нуждите и удобството му. Той се беше притеснил, че тя може да промени завещанието си и да го обезнаследи завинаги просто заради удоволствието да го направи.