Лицето

— Това ли нарича той шега? Моята пръдня е по-смешна от неговите приказки.

— Никога не съм твърдял, че той е царят на комиците.

— Когато някой хвърли шестата кутия през портата снощи, успяхте ли да го запишете с камера, за да разберете кой е?

— Заснехме го. А така също и номера на колата му.

Итън му разказа за Ролф Рейнърд, макар да не спомена за срещите си с него, както за реалната, така и за другата, която май му се беше присънила.

— И какво искаш от мен? — попита Хазарт.

— Да го провериш.

— Да го проверя ли? Колко обстойно? Да го хвана за пишката, а той да си извърне главата и да кашля ли?

— Е, не чак дотам обстойно.

— А може би искаш да го прегледам да няма полипи в дебелото си черво?

— Вече знам, че няма криминално досие…

— Значи не съм първият, от когото искаш услуги.

Итън сви рамене.

— Знаеш ме, че съм използвач. Никой не може да се спаси от мен. Ще ми бъде полезно да знам дали Рейнърд има законно регистрирано оръжие.

— Говорил си значи с Лора Мунвес от отдела за подпомагане на детективите?

— Тя се съгласи да ми помогне.

— Трябва да се ожениш за нея.

— Не ми даде чак толкова много информация за Рейнърд.

— Дори и ние, глупаците, виждаме, че двамата с нея сте си лика-прилика.

— Дори не сме излизали с нея през последната година и половина — възрази Итън.

— То е, защото ти не си толкова умен като нас, глупаците. Ти си просто един идиот. И престани да ме будалкаш. Мунвес би могла да ти даде информация за регистрирано оръжие. Не това ти трябва от мен.

Хазарт се съсредоточи над обяда си, а Итън се загледа във фалшивия здрач на бурята.

След две години на дъждове под средното ниво климатолозите бяха предупредили, че Калифорния е застрашена от дълъг и катастрофален период на засушаване. Както обикновено, последвалите зловещи истории за суша, залели медиите, се оказаха сигурни предсказания за истински потоп.

Бременната утроба на небето бе провиснала, сива и тлъста и водите й потекоха, за да известят раждането на още вода.

— Това, което искам от теб — проговори накрая Итън, — е да огледаш внимателно този тип и да ми кажеш какво мислиш за него.

Проницателен, както винаги, Хазарт рече:

— Вече си потропал на вратата му, нали?

— Да. Престорих се, че съм дошъл да навестя човека, който е живял там преди него.

— Той те е стреснал. Нещо много по-различно има в него.

— Сам ще видиш или пък няма да видиш — отговори Итън уклончиво.

— Аз работя в отдела за убийства. Той не е заподозрян в извършване на убийство. С какво ще оправдая интереса си?

— Не те моля за официално посещение.

— Ако не му покажа полицейската си значка, няма да ме пусне да прекрача прага му, не съм толкова страшен, колкото изглеждам.

— Ако не можеш, няма да ти се разсърдя.

Сервитьорката се приближи да ги попита дали искат още нещо и Хазарт рече:

— Много ми харесват ореховките. Искам петдесетина парчета.

— Обичам мъжете, които си хапват — каза тя с престорена свенливост.

— Теб, момиче, мога да те глътна на една хапка — отбеляза Хазарт и я накара да се изчерви от еротичното предложение и да се изсмее нервно.

Сервитьорката се отдалечи и Итън възкликна:

— Петдесетина парчета!

— Обичам сладкиши. Та къде живее този Рейнърд?

Итън беше записал адреса върху парче хартия и му го подаде.

— Ако отидеш, гледай да си добре подсигурен.

— Какво, да се поява с танк ли?

— Просто имай готовност.

— За какво?

— Може да не се наложи, но може и да се наложи. Той или е въжеиграч, или е луд по рождение. И има пистолет.

Хазарт прекара поглед по лицето на Итън, все едно му четеше тайните със същата лекота, с която оптичният скенер разчита ценовия код на продуктите.

— Нали уж искаше да проверя дали има регистрация за оръжие?

— Разбрах от негов съсед — излъга Итън. — Каза ми, че Рейнърд има мания за преследване и държи оръжието близо до себе си през по-голямата част от времето.

Итън се зае да прибира снимките в плика, а Хазарт го наблюдаваше.

Отначало хартията не влизаше в плика. После за момент металната щипка се оказа прекалено голяма, за да мине през отвора.

— Много ти се е разтреперил пликът — отбеляза Хазарт.

— Прекалих с кафето тази сутрин — отвърна Итън и за да избегне опасността да погледне Хазарт в очите, се загледа в посетителите, дошли за обяд.

Шибан от човешките гласове, въздухът се мяташе из ресторанта, блъскаше се в стените и това, което отначало напомняше на шума от веселие, зазвучаваше зловещо при по-внимателно вслушване, напомняйки ту на едва удържания гняв на тълпата, ту на страданието на милиони под нечий жесток гнет.

Итън осъзна, че оглежда всички лица в търсене на определен човек. Очакваше донякъде да види удавения в тоалетната Дъни Уислър да обядва, макар да бе мъртъв.

— Не си пипнал сьомгата си — смъмри го Хазарт с най-близкия възможен за него до майчинския загрижен тон.

— Вмирисала се е — отвърна Итън.

— Защо не я върна тогава?

— Не съм гладен.

Хазарт набоде с отрудената си вилица парче от сьомгата, за да я опита.

— Не е вмирисана.

— На мен ми горчи — настоя Итън.

Сервитьорката се върна със сметката и с прозрачна найлонова торба с емблемата на ресторанта, пълна с розови картонени кутии с ореховки.