Лицето

Преди да се пенсионира, майка му бе работила като професор по икономика в университета. Специалността й бяха марксистките икономически модели и вътрешните интриги в катедрата.

Тя не бе вярвала в нищо така, както в праведността на завистта и силата на омразата. Когато вярата й се бе оказала безплодна, тя не се бе отказала от нея, а я бе заменила със сладолед.

Корки не мразеше майка си. Не мразеше никого.

И не завиждаше на никого.

След като бе видял как боговете на майка му я отритват, той ги бе отхвърлил. Той не искаше да остарее и единствената му утеха да бъде любимият му кокосов сладкиш.

Преди четири години той я бе посетил тайно с намерението да я удуши бързо и милостиво по време на сън, но вместо това я бе пребил до смърт с ръжена за огъня в камината, сякаш разиграваше сценарий, започнат от Ан Тайлър в иронично настроение и завършен жестоко от побеснелия Норман Мейлър.

Макар и не планирано, упражнението с ръжена се бе оказало пречистващо. Не че насилието му бе доставило удоволствие. Съвсем не.

Решението да я убие бе взето също така хладнокръвно, както се взема решение за закупуването на акции на компания с нисък риск, и самото убийство бе извършено със същата хладнокръвна експедитивност, с която той би инвестирал на борсата.

Като икономистка майка му трябва да го беше разбрала.

Алибито му беше непоклатимо. Той наследи имуществото й. Животът продължи. Поне неговият продължи.

След изяждането на шоколадовата вафла, той се почувства успокоен от захарта и задоволен от шоколада.

Все още му се искаше да убие Рейнърд, но неблагоразумната привързаност на това желание бе преминала. Щеше да си остави време за внимателно планиране.

Когато дойдеше време за действие, щеше да следва плана си. Този път възглавницата нямаше да се превърне в ръжен.

Той забеляза, че жълтата мушама бе намокрила цялата седалка и въздъхна, но не направи нищо. Корки беше сериозен анархист и не можеше да се вълнува за тапицерията.

А и съзнанието му сега бе заето с Рейнърд. Под суровата си външност Ролф си оставаше един вечен юноша и не бе могъл да устои на изкушението да достави шестата кутия лично. Търсач на силни преживявания.

Глупакът бе решил, че системата от камери за наблюдение по периметъра не съществува просто защото той не бе ги забелязал.

Да не би да смяташ, че няма други планети в Слънчевата система, просто защото не можеш да ги видиш на небето? — бе му се скарал Корки.

Когато Итън Труман, началник на охраната на Манхайм, беше дошъл при него, Рейнърд се бе слисал. По собственото му признание, той се бе държал подозрително.

Корки смачка на топка обвивката от вафлата и я пъхна в торбата за боклук. Ех, да можеше да се отърве и от Рейнърд така лесно!

Изведнъж дъждът заваля още по-силно. Пороят откъсна упорито съпротивлявалите се жълъди от дъба, под който Корки бе паркирал, и ги разхвърля по беемвето. Те затрополиха по купето, със сигурност оставяйки следи по боята, и заподскачаха по предното стъкло, но не го напукаха.

Не беше нужно да седи тук, под заплахата на дъжд от жълъди, и да планира кончината на Рейнърд, докато някой половинтонен клон се откърши, падне върху колата и го смаже за благодарност за усилията му. Можеше да продължи с дейностите за деня си и да начертае в съзнанието си плана за убийство, докато си вършеше другите работи.

Корки потегли към един популярен луксозен търговски център на няколко километра от сегашното си местоположение и спря колата в подземния паркинг.

Слезе от нея, свали мушамата и шапката за дъжд и ги хвърли на пода на беемвето. После навлече едно вълнено спортно сако, което се връзваше с пуловера и джинсите му.

Качи се с асансьора до по-високия от двата надземни етажа, пълни с магазини, ресторанти и атракции. Тук, на втория етаж, се намираше залата за компютърни игри.

В този час, когато училищният ден бе приключил, около игрите се трупаха деца. Повечето бяха около тринайсет и нагоре.

Машините бибиткаха, звъняха, биеха като камбани, дрънкаха, блееха, чуруликаха, свиркаха, барабаняха, бучаха, пищяха, църцореха, виеха, ревяха като форсирани мотори на коли, изсвирваха откъси бомбастична музика, издаваха писъците на виртуални жертви, премигваха, проблясваха, пулсираха в ритъма на цветомузиката с всички възможни цветове и поглъщаха монетите по-ненаситно и от легендарния Пак Ман, който някога лапаше курабийки по милионите екрани на компютърните игри, които вече изглеждаха старомодни, макар и не непознати на сегашните поколения.

Бродейки сред машините, Корки раздаваше безплатно наркотици на децата.

Всяко от малките найлонови пликчета съдържаше осем дози екстази и имаше етикет, който обещаваше БЕЗПЛАТНО Х и после приканваше ЗАПОМНЕТЕ КОЙ ВИ Е ПРИЯТЕЛ.

Той се преструваше, че е наркопласьор, който се опитва да привлече клиентела. Нямаше никакво намерение обаче да се срещне отново с който и да е от тези хлапаци.

Някои от тях приемаха пликчетата с удоволствие.