Лицето над водата

Щормът не секваше, но и корабът не се предаваше. Изгубиха представа за време. Нямаше нощ, нито ден, само вятърът. По-късно Оньос Фелк пресметна, че бурята е продължила три дена — може би беше прав. Всичко свърши внезапно и неочаквано — черните ветрове стихнаха до умерени пориви, които се вдигаха изневиделица и режеха като нож, след което, като по невидима команда, бурята се усмири и над морето се възцари бумтящо спокойствие.

Замаян от внезапно настъпилата тишина, Лолър излезе да се разходи по мократа палуба. Навсякъде се въргаляха останки от мъртви водорасли, късчета от медузи, гневни подскачащи пипала, всякакви морски останки, изхвърлени от вълните на кораба. Дланите му пламтяха, ожулени от постоянното изпъване на въжетата, а раните от мрежоподобното същество се бяха инфектирали. Лолър преброи мълчаливо хората — ето я Пиля, Гаркид, малко по-нататък отец Куилан и Делагард. Тарп, Голджоз, Фелк и Никлаус. Мартело? Да, ето го горе. Дан Хендърс? Налице.

Съндайра?

Не я виждаше. И после я забеляза, но веднага съжали за това — беше се изправила на бака, цялата подгизнала, с плътно прилепнала по тялото наметка, та сякаш не носеше нищо, а до нея стоеше Кинверсон. Двамата оглеждаха поредната твар, която Кинверсон бе измъкнал от дълбините — някакъв непознат вид морска змия с продълговата унила муцуна с почти комично изражение и голяма, но привидно безвредна уста. Жълтеникавото й тяло бе покрито с няколко реда зелени петънца. Двамата се смееха гръмогласно, Кинверсон тикаше муцуната на змията в лицето й, а тя се заливаше от смях и размахваше ръка, за да се предпази. Сетне Кинверсон улови нещастното същество за опашката и го пусна да се клатушка, а Съндайра прокара пръсти по блестящото телце. Накрая Кинверсон замахна, хвърли змията в морето, прегърна Съндайра през раменете и двамата се скриха зад надстройката.

Колко безгрижни изглеждаха заедно. Естествени, игриви, обезпокоително интимни.

Лолър извърна глава. Делагард крачеше по палубата към него.

— Да си виждал Даг?

Лолър посочи.

— Ето там.

Радистът бе седнал, опрял гръб на перилата, и клатеше глава, сякаш не можеше да повярва, че е оцелял.

Делагард отметна един кичур и си пое дъх.

— Даг! Ей, Даг! Слизай долу при проклетата ти машина! Трябва да разберем какво е станало с другите! Не виждам никого наоколо!

Изплашен, Лолър огледа морето. Делагард беше прав. Нито един кораб чак до хоризонта. „Кралицата на Хидрос“ бе съвсем сама в цялата околност.

— Мислиш ли, че може да са потънали? — попита той Делагард.

— Можем само да се молим да не са — бе отговорът.

Но не бяха загубили нито един от корабите. Просто бурята ги бе разпиляла. Даг установи контакт с всичките. Ветровете ги бяха разхвърляли като сламки на огромно разстояние, но бяха оцелели. „Кралицата на Хидрос“ остана на място и те се насочиха към нея. До свечеряване целият флот се събра отново. Делагард нареди да отворят бъчонка бренди, за да отпразнуват оцеляването — беше последното от кхувиярските запаси на Госпо Струвин. Изправен на мостика, отец Куилан отправи кратка благодарствена молитва. Дори Лолър за своя изненада се присъедини към него и повтори няколко думи.

6.

Каквото и да имаше между Кинверсон и Съндайра, изглежда, не пречеше на това, което ставаше между Съндайра и Лолър. Докторът не можеше да проумее нито една от двете връзки, тази на Съндайра с Кинверсон и с него самия, но имаше достатъчно опит, натрупан с годините, за да си дава сметка, че за подобни въпроси здравият разум невинаги е най-правилният съветник. Най-добре беше да остави нещата такива, каквито са.

Едно беше ясно. Кинверсон не даваше пукната пара, че Съндайра се е залюбила и с Лолър. Изглежда, му бяха непознати понятия като сексуална собственост. За него сексът беше като дишането — правеше го, без да се замисля. С всеки, който става за това, и толкова често, колкото го изискваше тялото му, напълно естествена функция, автоматизирана и механизирана. Вероятно очакваше другите хора да гледат на него по същия начин.

Един ден Кинверсон си поряза ръката и докато Лолър я почистваше и превързваше, каза:

— Докторе, значи сега и ти чукаш Съндайра?

Лолър затегна силно превръзката.

— Не виждам защо трябва да отговарям на въпроса ти. Това не е твоя работа.

— Тъй де. Какво пък, разбира се, че я чукаш. Тя е страхотна жена. Малко прекалено умна за мен, но аз не съм придирчив. Нито пък придирям, че и ти го правиш с нея.

— Много мило от твоя страна.

— Разбира се, надявам се да ми отвърнеш със същото.

— Какво искаш да кажеш?

— Да не се кахъриш, ако Съндайра търси понякога и мен. Нали си даваш сметка, че ще става?

Лолър го изгледа продължително.

— Тя е зрял човек. Може да прави каквото си иска и с когото си иска.

— Хубаво. Защото живеем на малък кораб. Не бива да се разправяме заради една женска.

Лолър отвърна с нарастващо раздразнение:

— Прави каквото искаш, аз ще правя каквото искам и повече няма да говорим за това. Говориш за нея като за някакъв инструмент, който използваме и двамата.

— Ами да. — Кинверсон кимна. — Много хубав инструмент.