Лицето над водата

Не им оставаше друго, освен да се крият и да чакат. Да чакат и пак да чакат. Часове наред бръмчащите гадинки изпълваха въздуха, издаваха пронизителни крясъци, телцата им се сблъскваха с резки шляпащи звуци.

Най-сетне настъпи тишина. Лолър и останалите се качиха предпазливо на палубата.

Въздухът беше чист. Роякът бе отминал. Но навсякъде по палубата се въргаляха крилати вещици, цели купчини, в подножието на мачтите и надстройките, които се бяха озовали на пътя им. Макар и с прекършени крилца, падналите животинки продължаваха да съскат свирепо и да се опитват да се придвижват, дори да литнат към лицата на хората, които ги бяха наобиколили. Изгубиха цял ден да се отърват от тях.

След вещиците се появи тъмен облак, обещаващ отдавна чакан дъжд, но вместо това ги заля с лепкава слуз — огромна мигрираща маса смрадливи дребни летящи микроорганизми, които обгърнаха кораба и оставиха жвакащ кафеникав слой върху платната, такелажа, мачтите и всеки квадратен сантиметър от палубата. Почистването на слузта отне три дни.

А след тях ги наобиколиха огнерози и Кинверсон отново трябваше да изнесе кънтящия котел на мостика, за да внесе смут в атаките им.

А след огнерозите…

Лолър започна да мисли за този общопланетен океан като за монолитна, упорита, непреклонна и вражески настроена сила, изпречваща неуморно пред тях едно препятствие след друго, в израз на раздразнението си, че пълзят по широката му гръд. Сякаш по някакъв необясним начин пътешествениците бяха предизвикали сърбеж на повърхността на океана и сега той се чешеше край тях. Някои от тези почесвания бяха доста страховити и Лолър взе сериозно да се пита дали ще успеят да стигнат Грайвард.

Най-сетне настъпи благословеният дългоочакван ден, когато заваля. Проливният дъжд отми покривалото от лепкави микроорганизми и вонята от мъртвите крилати вещици и им помогна да попълнят запасите си от прясна вода в един момент, в който ситуацията бе започнала да става критична. След дъжда край кораба се появи стадо гмурци — подскачаха игриво над вълните, като добронамерени туземци, посрещащи туристи край своя роден остров. Но веднага щом гмурците си тръгнаха, корабът отново доближи една от стрелящите с лепкави, разяждащи всичко гюлета колонии и бе подложен на нов интензивен обстрел. Навярно океанът се бе засрамил, задето им бе позволил да си отдъхнат с дъжда и гмурците, и сега бързаше да им покаже своето друго, по-сурово лице.

После отново се възцари покой. Вятърът се усмири, морската шир се изглади. Известно време шестте кораба плаваха без премеждия. Дълги пенливи дири, широки като магистрали, оставаха във водата зад тях.

Една тиха и спокойна утрин — морето бе почти гладко, духаше лек, но постоянен ветрец и небето сияеше, а синьо-зеленият глобус на Слънчев изгрев бе увиснал над хоризонта — Лолър се качи на мостика и завари там импровизирано съвещание. Присъстваха Делагард, Кинверсон, Оньос Фелк и Лео Мартело. Малко след това забеляза и отец Куилан, скрит от едрото туловище на Кинверсон.

Делагард бе вдигнал далекогледа, оглеждаше морето и докладваше на останалите, които сочеха с ръце, напрягаха очи и коментираха тихо.

Лолър се изкатери с трополене по стълбичката.

— Какво става?

— Че става нещо — става — отвърна Делагард. — Един от корабите ми липсва.

— Сериозно ли говориш?

— Погледни сам. — Делагард му подаде далекогледа. — Тиха и кротка нощ. Никакви необичайни случки между вечерта и сутринта. Преброй корабите, които виждаш. Един, два, три, четири.

Лолър надзърна през далекогледа. Наистина бяха само четири.

— Кой липсва?

Делагард подръпна един мазен кичур от косата си.

— Още не знаем със сигурност. Не са вдигнали флаговете. Според Гейб е корабът на Сестринството. През нощта тихомълком са поели по свой курс.

— Това е безумие! — Лолър се облещи. — Та те не разбират нищичко от корабна навигация.

— Досега не се справяха зле — посочи Лео Мартело.

— Защото просто следваха конвоя. Но ако се опитат да плават сами…

— Тъй де — безумие е — потвърди Делагард. — Но те са си луди. Тъпи смахнати кучки! Защо ли не съм учуден, че…

И млъкна. По стълбите отекнаха нечии стъпки.

— Даг, ти ли си? — провикна се Делагард. После се обърна към Лолър. — Пратих го да ги потърси по радиото.

От стълбите се показа дребната съсухрена главица на Даг Тарп.

— Липсва „Златно слънце“.

— А сестрите са на „Хидроски кръст“ — обади се Кинверсон.

— Точно така — потвърди Тарп. — Но „Хидроски кръст“ отговори на повикването. Както и „Звездата“, „Трите луни“ и „Богинята“. Само „Златно слънце“ мълчи.

— Сигурен ли си? Не успя ли да се свържеш с тях? Няма ли някакъв начин да ги повикаме?

— Пробвай сам, щом ми нямаш доверие. Повиках всички кораби. Отзоваха се четири.

— Включително и Сестрите? — упорстваше Кинверсон.

— Разговарях лично със сестра Халла. Това стига ли ти?

— Кой е капитан на „Златно слънце“? — попита Лолър.

— Деймис Соултел — отвърна Лео Мартело.

— Деймис никога не би се отделил от нас. Не е такъв човек.

— Може би — обади се Делагард, но на лицето му бе изписано подозрение. — Може би си прав, докторе. Но само може би.