Лицето над водата

През целия ден Даг продължи да вика „Златно слънце“ по радиото. Останалите четирима радисти също.

Но ефирът мълчеше.

— Не може цял кораб да изчезне току-така — ядосваше се Делагард.

— Прав си, но с този май е станало точно така — отвърна Лиз Никлаус.

— Затваряй си шибаната уста!

— О, колко си мил, Нид.

— Затвори я, да не ти я затворя аз!

— Така няма да стигнем доникъде — намеси се Лолър. Обърна се към Делагард: — Случвало ли ти се е друг път да изгубиш някой свой кораб? Просто да изчезне, без сигнал за помощ и прочее?

— Никога не съм губил кораб. Точка.

— Щяха да се обадят, ако имаха проблеми, нали?

— Ако са можели — обади се Кинверсон.

— Какво означава това? — Делагард го изгледа намръщено.

— Представи си, че цяла купчина от онези мрежоподобни същества изпълзи на палубата през нощта. Вахтата се сменя в три, хората се спускат по такелажа, втора смяна се качва на палубата, всички настъпват мрежите и те ги дръпват зад борда. За по-малко от минута половината екипаж на кораба е изчезнал. Деймис слиза от мостика да види какво става и също попада в капан. А после и останалите, един по един…

— Госпо крещя като побъркан, когато мрежата го улови — припомни им Пиля Браун. — Да не мислиш, че толкова много хора ще позволят на мрежите да ги изловят, без да се развикат?

— Значи не са били мрежите — сви рамене Кинверсон. — Било е нещо друго, което е изпълзяло на борда. Или мрежите плюс нещо друго. А после всички са измрели.

— И накрая излязла една уста и налапала кораба, така ли? — тросна се Делагард. — Къде, по дяволите, е корабът? Хората могат да загинат, но все кораба щяхме да го видим.

— Без екипаж корабът ще се превърне в жертва на вятъра и теченията дори в спокойно море — каза Оньос Фелк. — Сега може да е на десет, дори петнайсет километра от нас — кой знае? И да се отдалечава. Няма да го открием и след милион години.

— А може да е потънал — обади се Неяна Голджоз. — От дълбините е изплувало нещо, пробило е дупка в корпуса — и готово.

— Без да прати сигнал? — възрази Делагард. — Корабите не потъват за две минути. Все някой щеше да се свърже с нас по радиото.

— Знаеш ли — тросна му се Неяна, — може да не е било нещо, а петдесет неща, които са пробили петдесет дупки. И тогава любимият ти кораб ще потъне по-бързо, отколкото ти можеш да пръднеш. Е, това са само предположения.

— Кои бяха на борда на „Златно слънце“? — попита Лолър.

Делагард се зае да изброява на пръсти:

— Деймис, Дана и малкото им момче. Сидеро Волкин. Суейнърови. Това прави шестима.

Всяко име се стоварваше като удар със секира. Лолър се замисли за сгърчения стар занаятчия и прегърбената му жена. Суейнър имаше златни ръце, можеше да изработва какво ли не от оскъдните материали, които им предоставяше Хидрос. Волкин, умел и опитен корабостроител. Деймис. Дана.

— Кои още?

— Чакай да помисля. Някъде имах списък, но ще се сетя и сам. Хейнови? Не, те са с Янез на „Три луни“. А, да, Фредо Уонг и жена му — как й беше името?

— Лусия — подсказа Лиз.

— Лусия, да. Фредо и Лусия Уонг и онова момиче Берилда, с големите цици. И малкият брат на Мартин Янез, струва ми се. Да.

— Джоск — подсказа някой.

— Джоск, точно така.

Сърцето на Лолър се сви. Любознателното хлапе с ококорените очички. Бъдещият лекар на колонията, който един ден щеше да смъкне бремето на отговорността от плещите му.

— Това прави десет — рече той. — Но трябва да са четиринайсет, нали?

Хората започнаха да подхвърлят разни имена. Оказа се, че е трудно да си ги спомнят, след като бяха напуснали Сорве. Но всички бяха съгласни, че на борда на „Златно слънце“ са били четиринайсет души.

Четиринайсет мъртви, помисли си Лолър, замаян от огромната загуба. Сякаш някой бе откъснал плът от плътта му. Беше го лишил от близки роднини. Тези хора споделяха живота му, миналото му. А сега ги нямаше. Без никакво предупреждение — завинаги. Почти една пета от колонията с един-единствен удар. На остров Сорве в лоша година можеха да загубят един или двама души. Но четиринайсет? Изчезването на „Златно слънце“ бе отворило огромна рана в колонията. Всъщност дали колонията още съществуваше като такава? Или се беше разпаднала още когато бяха принудени да напуснат Сорве?

Джоск. Соултелови. Суейнърови. Уонгови. Волкин. Берилда Крей. И още четирима.

Остави другите да обсъждат проблема на мостика и слезе долу. След минутка вече държеше в ръка шишенцето с розова тинктура. Осем капки, девет, десет, единайсет. Нека са цяла дузина, най-добре. Да. Дузина. Какво значение? Двойна доза, това най-сигурно ще притъпи болката.

— Вал? — Гласът на Съндайра зад вратата на каютата. — Добре ли си?

Той я пусна да влезе. Очите й се стрелнаха от чашата в ръката му към бледото му лице.

— Божичко, май много те заболя, нали?

— Като да изгубя половината си пръсти.

— Толкова ли много значеха за теб?

— Някои от тях — да. — Лекарството вече започваше да действа. Болката взе да отслабва. — Вярно, повечето са ми само познати, от детските години. Но един от тях беше моят ученик.

— Джоск Янез.

— Познаваш ли го?

Тя се усмихна тъжно.