Читаем Лицето над водата полностью

— Докторе, хайде да се разберем, че разбирам достатъчно от карти. И че когато стана сутрин и погледна слънцето, мога да си спомня откъде е изгряло предния ден и по-предния, преди седмица, с което да преценя без никакви проблеми дали плаваме на северозапад, или на югозапад.

— И през цялото време се движим на югозапад?

— Не. В Началото се придържахме към правилната северозападна посока. Но някъде в кораловото море се завъртяхме и поехме на запад, точно покрай екватора, и с всеки ден се отклонявахме от първоначалния курс. Знаех, че нещо не е наред, но не разбрах колко сериозно е отклонението, докато не достигнахме онези острови. Защото това въобще не беше Тетопал. Не само че по това време Тетопал е на съвсем друго място, доста по-близо до Грайвард, но и той е кръгъл! А този беше дъговиден, помниш ли? Всъщност островът, който подминахме, се нарича Хигала. Ето го тук, долу.

— Точно върху екватора!

— Именно. Трябваше да сме далеч на север от Хигала, ако бяхме на правилния път за Грайвард. Но в действителност той е на север от нас. След бурята, която ни разпиля, Делагард преизчисли местонахождението ни и ни поведе право на юг. Сега сме под екватора. Потвърждава го и разположението на Хидроския кръст, ако разбираш нещо от нощно небе. Но сигурно просто не си внимавал. През последната седмица се движим под прав ъгъл спрямо първоначалния курс. Искаш ли да видиш къде отиваме сега? Или вече се сети сам?

— Кажи ми.

Фелк завъртя картата.

— Ето към този район се отправяме. Да забелязваш някакви острови?

— Отиваме в Пустото море?

— Вече сме в него. И без това по пътя не видяхме почти никакви острови освен Хигала. Няма и да видим. Пустото море носи названието си от това, че няма течения, които да тласкат островите насам. Ако следвахме курса за Грайвард, трябваше да сме северно от екватора и досега да сме минали покрай четири острова — Баринан, Сивалак, Мурил и Тетопал. Ето ги — четири. Докато тук долу няма нищо отвъд Хигала.

Лолър впи поглед в картата. Виждаше малката точка, обозначаваща Хигала, и на запад и юг от нея само пустош, чак до извивката на малкия глобус — до тъмното петно, наричано Лицето над водата.

— И какво смяташ — че Делагард е объркал курса?

— Това е последното, което бих си помисли. Делагард плава из океана още от времето, когато тази планета е била наказателна колония. И ти го знаеш не по-зле от мен. Изключено е да обърка северозападна с югозападна посока.

— Но защо, за Бога, Нид ще иска да ни отведе в Пустото море?!

— Реших, че може би ти ще му зададеш този въпрос.

— Аз ли?

— Понякога изглежда, че те уважава поне малко — обясни Фелк; — Възможно е да получиш честен отговор. На мен обаче няма да ми отговори никога.


Кинверсон — подреждаше рибарските си принадлежности на палубата — вдигна глава и погледна Лолър с типичното за него безразличие, каквото докторът би очаквал от някой хрилест, но не и от човешко същество. След това се върна към работата си.

— Били сме се отклонили от курса? Че аз го знам, докторе. Какво ме интересува?

— Знаел си?

— Тез води никак не мязат да са северни.

— Знаел си през цялото време, че плаваме към Пустото море? И не си казал никому нито дума?

— Знаех, че сме се отклонили от курса, което съвсем не означава, че приближаваме Пустото море.

— Фелк каза, че сме навлезли в него. Показа ми го на неговата карта.

— Фелк може и да бърка, докторе.

— Да речем, че този път не бърка.

— Е, хубаво де, отиваме в Пустото море — спокойно каза Кинверсон. — И какво?

— Вместо да плаваме към Грайвард.

— Е, и? — изсумтя Кинверсон, взе една кука, стисна я със зъби и я изви леко, за да й промени формата.

Така нямаше да стигнат доникъде.

— Никак ли не те интересува, че се движим по погрешен маршрут?

— Не. Защо да ме интересува? Дали ще е тоя, или оня миризлив остров — все тая за мен. Какво ми пука къде ще ме откара вятърът?

— Гейб, в Пустото море няма никакви острови.

— Значи ще живеем на кораба. Какво толкоз? Ако питаш мен, и Пустото море е като всички други. Риба има колкото щеш, тъй ли е, докторе? То не е „пусто“ заради рибата. А щом едно място има риба, става за живеене. Ако се наложи, ще си живуркам даже в мойта малка лодка.

— Че защо не се премести в нея по-рано? — попита ядосано Лолър.

— Защото трябваше да напуснем Сорве. Но ако стане напечено, скачам в нея и подкарвам накъдето ми видят очите. Докторе, да не мислиш, че тези острови са някакви райски кътчета? Ходиш по дъски и сплетени клони, тъпчеш се с водорасли и сушена риба, когато слънцето напече, изкапваш от жега, зиме пък пукясваш от студ. И това ми било живот! Затуй ти казвам: все ми е тая дали ще е Сорве, Салимил, или каютата на „Кралицата на Хидрос“. Достатъчно ми е да си напълня търбуха, когато съм гладен, да ударя нещо, когато ми се доще, и да си живуркам, додето ми е писано. Разбрано?

Това вероятно бе най-дългата реч, която Кинверсон бе произнасял през целия си живот. Той самият изглеждаше изненадан, че е говорил толкова много. Когато свърши, втренчи в Лолър ядосан поглед. След това отново се наведе над куките и въжетата.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Антон Райзер
Антон Райзер

Карл Филипп Мориц (1756–1793) – один из ключевых авторов немецкого Просвещения, зачинатель психологии как точной науки. «Он словно младший брат мой,» – с любовью писал о нем Гёте, взгляды которого на природу творчества подверглись существенному влиянию со стороны его младшего современника. «Антон Райзер» (закончен в 1790 году) – первый психологический роман в европейской литературе, несомненно, принадлежит к ее золотому фонду. Вымышленный герой повествования по сути – лишь маска автора, с редкой проницательностью описавшего экзистенциальные муки собственного взросления и поиски своего места во враждебном и равнодушном мире.Изданием этой книги восполняется досадный пробел, существовавший в представлении русского читателя о классической немецкой литературе XVIII века.

Карл Филипп Мориц

Проза / Классическая проза / Классическая проза XVII-XVIII веков / Европейская старинная литература / Древние книги